Родена в лед
- Автор: Робертс Нора
- Серия: concannon sisters #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена в лед». Краткое содержание книги:
Когато свирепите зимни бури станат господари на западните ирландски графства, местните хора си стоят вкъщи, а туристите не идват. Пансионът на Бриана Конканън опустява, но това не я смущава — тя се наслаждава на спокойствието и тишината. Тази година обаче Бриана очаква странен гост — Грейсън Тейн, автор на криминални романи от САЩ. Скитник по душа, с тъмно минало, той възнамерява да прекара зимата в усамотение. Ала съдбата е отредила друго…
— Роуган е наел детектив в Ню Йорк.
— Това е добро начало. Ако той скоро не открие нещо, ще ми позволиш ли да опитам аз? — вдигна вежди. — И не ми обяснявай, че е мило от моя страна.
— Добре, няма. Но е точно така — допря преплетените им длани до бузата си. — Бях ти сърдита че ме принуди да го споделя. Но ми олекна — обърна се с лице към него. — Ти си знаел, че ще ми помогне.
— Любопитството ми е вродено.
— Да, такъв си. Но си знаел, че ще ми стане по-добре.
— Обикновено така се получава — той се надигна и й помогна да се изправи. — Време е да се прибираме. Готов съм да работя.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Повествованието бе хванало Грей за гушата като примка и го задържа прикован към бюрото дни наред. Любопитството му надделяваше и той отключваше вратата, когато гости пристигаха и си тръгваха от пансиона.
Толкова седмици се чувстваше като единствен господар, че шумът и бъбренето вероятно щяха да му пречат. Вместо това откри, че всичко създава особено чувство на уют, че гостите са колоритни като разцъфващите цветя на Бриана и разтоварващи като първите дни на пролетта.
Ако останеше в стаята, винаги намираше табла с храна пред вратата. А когато излизаше, все заварваше нещо за хапване и нови посетители в гостната. Повечето оставаха за по една нощ, което го устройваше. Грей винаги предпочиташе беглите, неангажиращи познанства.
— Но един следобед слезе долу с къркорещ корем и откри Бриана в предната градина.
— Сами ли сме?
Тя го погледна изпод широката периферия на шапката си.
— За ден-два. Искаш ли да хапнеш нещо?
— Мога да почакам да свършиш. Какво правиш?
— Засаждам цветя. Искам маргаритки тук. Личицата им винаги изглеждат така слънчеви и самодоволни — тя седна на подвитите си крака. Чу ли кукувицата Грейсън?
— От стенния часовник?
— Не — тя се засмя и гальовно потупа земята около коренчетата. — Чух гласа й, когато се разхождахме с Кон рано сутринта; означава, че времето ще се задължи хубаво. А две свраки оживено бъбреха, което пък значи, че ще следва благоденствие — тя се захвана отново с цветята. — Може би ще се появи нов гост.
— Това са суеверия, Бриана. Изненадваш ме.
— Не виждам защо. А, телефонът звъни. Вероятно някой иска да направи резервация.
— Аз ще го вдигна — тъй като бе прав, стигна пръв до апарата. — Пансионът „Блакторн“, Арлийн? Да аз съм. Как си, прелест?
Леко смръщена, младата жена остана на прага и избърса ръце в парцала, втъкнат в колана й.
— Навсякъде, където мога да си окача шапката — отвърна той на въпроса й, дали се чувства добре в Ирландия. Когато забеляза, че Бриана се готви да се оттегли. Грей й направи знак с ръка — Как е в Ню Йорк? — младата жена се поколеба, но все пак пристъпи напред, той преплете пръсти с нейните. — Не, не съм забравил, че предстои. Но не съм мислил много по въпроса. Ако ми дойде вдъхновението, скъпа.
Макар Бриана да се мъчеше да освободи ръката си и да продължаваше да се мръщи, той не я пусна.
— Радвам се да го чуя. Каква е уговорката? — замълча и се усмихна на Бриана. — Да, предложението е добро, Арлийн, но знаеш отношението ми към дълготрайните договори. Предпочитам един по един, както винаги.
Докато слушаше, той ту издаваше звуци, които подсказваха, че се съгласява, ту че проявява интерес, като в същото време обгърна с ръка кръста на Бриана. Усети, че сърцето й затуптя по-силно.
— Това е чудесно. Разбира се — натисни още малко англичаните, щом мислиш, че има възможност. Не, не ми е попадал лондонският „Таймс“. Наистина? Много добре. Не, не се правя на интересен. Чудесно. Благодаря. Какво? Факс? Тук? — ухили се и целуна Бриана по устните. — За Бога, Арлийн, Не! Изпрати го по пощата. Мога да почакам. Ще се чуем, прелест.
Сбогуваха се и той затвори телефона, а ръката на Бриана продължаваше да е в неговата.
Когато тя заговори, температурата в стаята се понижи поне с десет градуса:
— Не мислиш ли, че е невъзпитано да флиртуваш с една жена по телефона, докато целуваш друга?
При тези думи той засия:
— Ревнуваш ли, скъпа?
— Разбира се, че не.
— Само мъничко — хвана и другата й ръка, преди тя да успее да побегне, и приближи и двете към устните си. — Това се казва напредък. Почти не ми се иска да призная, че това бе издателката ми. Моята много омъжена издателка, която макар да ми е много скъпа на мен и на банковата ми сметка, е с двадесет години по-възрастна от мен и баба на три внучета.
— О! — неприятно й бе да се чувства така глупаво, както й бе неприятно, че изпита ревност. — Май е време за яденето, което ти обещах.
— Като по чудо този път храната е последното нещо, което ме вълнува — какво точно го вълнува, стана съвсем ясно от погледа му, докато я привличаше към себе си. — Шапката много ти отива.