Принц на Хаоса [bg]

— Тя е теб ли е сега?

— Да. Освен това твърди, че вече ги настигаме.

— Тогава по-добре ме прехвърли.

— Хайде.

Люк протегна ръка. Аз се пресегнах, хванах я, направих крачка напред и я пуснах. Появих се точно до третия кон, на който бяха натоварили провизиите си, и извиках:

— Здрасти, Найда!

До Люк и Найда яздеше някаква тайнствена фигура, възседнала черен кон.

Найда се усмихна.

— Здравей, Мерлин.

— Какво ще кажеш за „Мърл“?

— Щом искаш.

Мъжът на черния кон се обърна и ме погледна. Едва успях да удържа смъртен осния удар, който се зароди в Колелцето, отвръщайки на условния ми рефлекс с такава скорост, че чак успя да ме стресне. Въздухът между нас се изпълни с пронизително проскърцване, сякаш някой ненадейно бе набил не съвсем читави спирачки.

Това беше той — едрият русокос кучи син, облечен с жълта риза и черни панталони и обут с черни кожени ботуши. По дрехите и колана му забелязах поне два-три ножа. Върху голите му гърди се поклащаше медальон с гравиран върху него лъв, разкъсващ еднорог. При последната ни среща той замалко не претрепа Люк от бой. Беше наемник, Робин Худ на Еринор, заклет враг на Амбър и незаконен син на покойния му владетел Оберон. Ако не ме лъжеше паметта, нямаше кралство в пределите на Златния Кръг, което да не е обявило тлъста награда за главата му. От друга страна, той беше и стар приятел на Люк, който се бе заклел, че наемникът съвсем не е толкова зъл, колкото изглежда. Накратко това беше моят чичо Далт. Помислих си, че би трябвало да внимава с резките движения, защото мускулите му можеха като нищо да разкъсат скъпата коприна на ризата му.

— …сигурно помниш моя военен съветник Далт — каза Люк.

— Помня го — промърморих.

Далт се загледа я избледняващите черни линии, които се носеха между нас като валма пушек. После дори се усмихна. Едва-едва.

— Мерлин — каза той, — син на Амбър, принц на Хаос, човекът, който ми изкопа гроба.

— Това пък какво беше? — попита Люк.

— Малък словесен гамбит — отвърнах му аз. — Имаш добра памет, Далт… За лица.

Той се захили.

— Трудно се забравя гледката на зеещ гроб. Но аз нямам сметки за уреждане с теб, Мерлин.

— Нито пък аз. Засега.

Той изръмжа, аз му върнах жеста и с това официалното ни представяне приключи. Отново се обърнах към Люк и попитах:

— А самата пътека създава ли ви някакви проблеми?

— Не — каза той. — Въобще не е като в историите, които съм чувал за Черния път. Понякога изглежда малко неприветлива, но досега не ни е създавала никакви грижи. — Люк погледна надолу и се засмя. — Вярно, широка е само две метра и нещо, а на места дори е още по-тясна.

— Не бързай със заключенията — подхвърлях аз и огледах пътеката е помощта на Логрус. — Според мен просто сте имали късмет.

— Не е изключено — съгласи се Люк.

Найда също се засмя и аз се почувствах глупаво. Присъствието на тай’ига-та ги предпазваше не по-зле, отколкото бих ги предпазил аз например.

— Май и нататък ще ви върви все така — добавих.