Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
— Имам чувството, че съм ви виждала някъде и преди — отбелязва Луси замислено. В следващия миг очите й светват. — Ами да, работите в „Али Смит“, нали?
— Не! — отвръщам малко прекалено остро.
— О! — казва тя. — Струва ми се, че ви видях…
Господи, не мога да допусна до ушите на мама и татко да стигне слух, че работя в някакъв си магазин. Защото те тогава ще си помислят, че ги лъжа за целия си живот в Лондон, а в действителност съм фалирала и живея на границата на мизерията.
— Проучване — отвръщам хладнокръвно. — Аз всъщност съм журналист.
— Ребека е финансов журналист — отбелязва Том. — И наистина си разбира от работата.
— Разбирам — казва Луси, а аз й отправям снизходителна усмивчица.
— Родителите ми винаги се вслушват в съветите на Ребека — допълва Том. — Онзи ден баща ми каза, че си му помогнала много по някакъв финансов въпрос. За смяна на пенсионния фонд, струва ми се.
— Правя каквото мога — казвам скромно и отправям към Том една специална усмивка в стил „другарче от детинство“.
Не че ревнувам или нещо подобно, ама ми става все пак малко криво, като гледам как Том се усмихва със светнал поглед на тази Луси, която, да си го кажем направо, има доста скапана коса, въпреки че дрехите й са по-скоро хубави. Впрочем, сега ми прави впечатление, че и самият Том е облечен твърде добре. О, ама какво става тук? Има нещо сбъркано в цялата тази работа! Предполага се, че на Том мястото му е в онази негова къща „като за начало“ в Рейгейт, а не да ми обикаля из скъпите бутици на Лондон, изтупан почти прилично.
— Налага се да тръгваме — казва Том.
— Ще изпуснете влака ли? — питам снизходително. — Сигурно е кофти да се живее толкова далеч.
— Не е чак толкова зле — намесва се Луси. — Всяка сутрин стигам до „Уедърбай“ за не повече от четиридесет минути.
— Работиш в „Уедърбай“, така ли? — питам изненадано.
Ама какво става?! Как пък така изведнъж ВСИЧКИ около мен се озоваха на баровски позиции в лондонското Сити?
— Да — казва Луси, — аз съм един от политическите им съветници.
Какво? Какво значи това? Да не иска да каже, че наистина има ум в главата или нещо подобно? О, Боже, става все по-лошо и по-лошо.
— Имаме още време до влака — отбелязва Том с поредна влюбена усмивка към Луси. — Първо ще отскочим до „Тифани“. Да изберем нещичко за Луси, която другата седмица има рожден ден — добавя той и започва да навива около пръста си кичур от косата й.
Ааа, не, не издържам повече! НЕ Е ЧЕСТНО! Защо АЗ нямам гадже, което да ми купува нещичко от „Тифани“?
— Е, радвам се, че се видяхме — измърморвам припряно. — Много поздрави на майка ти и баща ти, Том — казвам и не мога да се въздържа да не добавя леко хапливо: — Странно, защо ли не ми споменаха нищо за Луси. Онзи ден се видяхме, а те и думичка не обелиха за нея.
Хвърлям й пълен с невинно учудване поглед: „Ха сега да те видя!“
В същия миг обаче виждам, че двамата с Том отново се споглеждат бързо.
— Вероятно не са искали да… — започва Том и млъква рязко.
— Какво? — питам неразбиращо.
Настъпва дълга, мъчителна пауза. После Луси казва:
— Том, ще отида за секунда да погледна нещо на онази витрина — и се отдалечава, като ни оставя насаме.
Боже, ама че мелодрама! Аз явно съм „третата страна“ в тяхната връзка.
— Том, какво има? — питам, като се позасмивам лекичко.
Ама то и без това е очевидно, нали така? Том все още си пада по мен. И Луси го знае.
— Господи — въздъхва Том и разтрива с длан лицето си. — Виж, Ребека, не ми е лесно да ти го кажа. Но мама и татко знаят за… чувствата ти към мен. Не са споменали за Луси пред теб, защото са мислили, че ще… че ще бъдеш разочарована.
Какво? Това да не е някаква ТЪПА ШЕГА? Не помня друг път да съм била толкова силно шокирана. За момент буквално се вцепенявам от изумление.
— За чувствата ми към теб ли? — успявам най-сетне да попитам невярващо. — Ти да не се майтапиш?
— Ами виж сега, личи ти — казва ми той, присвивайки рамене. — Мама и татко ми казаха как онзи ден непрекъснато си ги разпитвала за мен и за новата ми къща… — Забелязвам в очите му израз на съжаление. О, Боже, ужасно! Как е възможно да си мисли, че аз… — Наистина те харесвам, Беки — добавя Том, — само че не…
— Ама аз бях просто ЛЮБЕЗНА! — изръмжавам. — Изобщо НЕ СИ ПАДАМ по теб!
— Добре — казва той, — дай да не говорим за това, става ли?
— НЕ СИ ПАДАМ ПО ТЕБ! — виквам яростно. — И никога не съм си падала! Затова и не излязох нито веднъж с теб, като ме канеше по срещи! Когато бяхме шестнадесетгодишни, помниш ли?
Млъквам и го поглеждам триумфално — само за да видя, че изявлението ми не му е направило абсолютно никакво впечатление. Изобщо не го е чул. Или пък, ако го е чул, вероятно си въобразява, че щом като все още помня тийнейджърското ни минало, значи съм луда по него. Но пък в такъв случай, ако настоявам, че няма нищо подобно, той ще вземе да си мисли, че едва ли не умирам за него. Господи, ама че гадна каша!