Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
Слава Тебе, Господи, че на света съществуват неотзивчиви продавачки и тъпи, безсмислени правила. Хората до такава степен са свикнали с тях, че на това момиче и през ум не му минава да подложи думите ми на съмнение. То само извърта примирено очи към небето, грабва от ръката ми плочката с изписаната на нея цифра „3“ и се промъква край мен, за да влезе в кабинката, а аз оставам с въжделените си дънки в ръце.
Добре, и сега какво? Откъм кабинката на момичето чувам вдигане и сваляне на ципове, потракване на закачалки. Няма да й отнеме много време да пробва трите дрехи, който внесе. След което ще излезе и ще поиска зебровите дънки. О, Боже! Какво да правя? За няколко мига оставам парализирана в нерешителност. После звукът от дръпването на завесата на една от кабинките ме изтръгва от вцепепението ми. Светкавично се навеждам, мушвам дънките под завеската на празната пробна от другата ми страна и отново се изправям с най-невинна физиономия.
След миг Даниел приближава до мен забързано, с бележник в ръце.
— Всичко наред ли е? — пита тя. — Справяш се, нали?
— Чудесно — отвръщам и й хвърлям вдъхваща доверие усмивка.
— Точно уточнявам графика за обедните почивки — продължава тя. — Ако издържиш до три, после можещ да ползваш един, вместо половин час.
— Няма проблем — отвръщам с възможно най-позитивен тон и с глас на „служител на месеца“, въпреки че си мисля: „ДО ТРИ? АМИ ЧЕ АЗ ЩЕ ПУКНА ОТ ГЛАД ДОТОГАВА!“
— Добре — кимва Даниел и се дръпва в ъгъла на щанда, зад който стоя, за да нанесе промените в графика си.
И точно в този момент един глас казва:
— Ако обичате, бихте ли ми подали дънките сега?
О, Боже! Пак това момиче! Как пък успя да пробва всички онези дрехи толкова бързо?! Да не е прероден Худини или нещо подобно?
— Избрахте ли си нещо? — питам, изцяло пренебрегвайки искането й. — Черната пола е наистина чудесна. Двете цепки отстрани са…
— Не, не си избрах — прекъсва ме момичето и тръсва трите тоалета на щанда пред мен (свалени от закачалките им и доста изпомачкани между впрочем). — Аз всъщност исках най-вече дънките. Бихте ли ми ги дали сега?
Сърцето ми забива лудешки.
— Какви бяха дънките? — питам, като лекичко повдигам вежди в съчувстващо разбиране. — Светлосиви, нали? Можете да ги вземете оттам, на рафта до…
— Не! — срязва ме момичето нетърпеливо. — Дънките със зеброва шарка, които ви оставих преди малко.
— О! — отвръщам безизразно. — А, да. Но не съм сигурна къде са. Може би друга клиентка ги е взела.
— Но аз ви ги дадох на вас! Предполага се, че трябваше да ми ги пазите!
— Ааа — казвам с вече дежурната си неотзивчива усмивка, — боя се, че не носим отговорност за изчезнали тоалети, които клиентките оставят на щанда при нас, когато влизат в пробните.
— О, за Бога! — възкликва момичето, като ме гледа така, сякаш съм някакъв тъпоумен дебил. — Та това е смешно! Няма и половин минута, откакто ви ги оставих в ръцете! Как така изведнъж изчезнаха?
Мамка му! Наистина е бясна. Все повече повишава глас и хората започват да ни гледат.
— Някакви проблеми? — пропява сиропиран гласец.
Оглеждам се ужасено. Даниел приближава към нас със сладникава усмивка и прикрито заплашителен израз на лицето. „Само без паника!!“, скръцвам си мислено със зъби. Все едно, никой нищо не може да докаже. Пък и всеки знае, че клиентките са голяма напаст.
— Дадох на тази ваша продавачка да ми пази един чифт дънки, защото бях взела четири неща, а се оказа, че имам право само на три — започва да обяснява момичето.
— На три ли? — вдига вежди Даниел — Имате право да внасяте по четири дрехи в пробната. — И тя ме поглежда с израз, който, да си кажа правото, не е ама никак дружелюбен.
— Така ли? — питам най-невинно. — О, Боже, извинете. Мислех, че са три. Нова съм тук, нали разбирате… — провлачвам извинително.
— Аз пък МИСЛЕХ, че са четири! — прекъсва ме момичето ядосано. — Та нали ето там имате плочки с цифрата „4“! — Въздъхва нетърпеливо и добавя: — Както и да е, дадох й дънките и влязох да премеря другите три неща. После излязох да взема дънките, но те бяха изчезнали.
— Изчезнали? Къде са изчезнали? — пита Даниел остро.
— Не съм сигурна — отвръщам, като се опитвам да изглеждам също толкова удивена, колкото и останалите. — Може би ги е взела друга клиентка.
— Но вие ги държахте! — възкликва възмутено момичето. — Да не искате да кажете, че някой е дошъл и ги е изтръгнал насила от ръцете ви?!
А бе, я ми се разкарай от главата! Ама какъв й е проблемът на тая?! Каква е тази мания за някакъв си чифт ДЪНКИ, за Бога?!