Звездният звяр
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездният звяр». Краткое содержание книги:
— Понякога ми се е налагало да го подозирам — иронично отговори Кайку.
— Положително. Ако посетите в болницата свой приятел, за когото знаете, че умира, и знаете, че не можете да му помогнете, ще му говорите ли каква съдба го очаква?
— Не. Освен ако той не отвори дума.
— Точно така! Когато разговарях с вас и с господин Гринбърг, налагаше ми се да се съобразя с вашите обичаи.
— Доктор Фтамъл, нека не увъртаме — бавно каза Кайку. — Мога ли да смятам, че според вас чуждестранният кораб, един на брой, би успял да причини сериозни вреди на тази планета, чиято отбранителна мощ не е за пренебрегване?
— Няма да увъртам, сър. Ако се случи накрая хрошиите да стигнат до заключението, че посредством действия от страна на вашата планета или на някой член на културата ви тяхната хрошия е умряла или е безвъзвратно изгубена, на Земята няма да бъдат причинени вреди. Тя ще бъде унищожена.
— От този единствен кораб?
— Без помощ от други кораби.
Господин Кайку поклати глава.
— Докторе, сигурен съм, че сте убеден в това, което казвате. Но аз не съм убеден. Не е възможно да знаете какви размери и обем има отбранителната мощ на планетата ни, която е начело на цялата Федерация. Ако хрошиите направят глупост, ще разберат, че и ние не сме беззъби кутрета.
Фтамъл изглеждате натъжен.
— Във всички езици на цивилизациите, колкото и да са много, не бих могъл да намеря думи, с които да ви убедя. Но трябва да ми повярвате… С каквото и да им се противопоставите, ще бъде безполезно. Все едно да се хвърлят камъни по ваш съвременен боен кораб…
— Ще видим. Или за щастие няма да видим. Не обичам оръжията, докторе, те са последното средство на безсилната дипломация. Говорихте ли с хрошиите за желанието на нашата Федерация да ги приеме в Общността на цивилизациите?
— Изпитах голямо затруднение, докато им обясня естеството на предложението ви.
— Значи те са безнадеждно войнолюбиви.
— Изобщо не са войнолюбиви. Как да се изразя… Войнолюбив ли е човекът, който убие… удари… размаже, да, човекът, който размаже муха? По вашите стандарти, а дори и по нашите, хрошиите всъщност са безсмъртни. Те са дотолкова неуязвими за обикновените опасности, че гледат надменно… Как точно беше изразът? Гледат надменно от олимпийски висини. Не виждат никакъв смисъл в общуването с по-малко развити раси. Така че не приеха сериозно предложението ви, макар че им го предадох, уверявам ви.
— Изглеждат ми глупави — кисело се обади Кайку.
— Грешите, сър. Имат съвсем точна преценка и за вашата, и за моята раса. Знаят, че всяка култура, овладяла космическите полети, не може да няма някакви постижения в областта на физиката. Следователно им е известно, че вие се смятате за силни. По тези причини те дори замислят да ви демонстрират възможностите си, за да се убедите, че трябва незабавно да им предадете тяхната хрошия. Смятат, че това ще е като остена за впрегатното добиче — знак, който добичето може да разбере…
— Хм… А вие знаете ли от какъв род ще бъде тази демонстрация?
— Зная. Ще ида до кораба им тази сутрин, за да ги увещая да почакат. Намерението им е да променят леко повърхността на вашия спътник, като оставят върху Луната нажежена следа, дълга, да речем, хиляда мили, за да се уверите, че те… хм… не се шегуват.
— Това няма да ми направи впечатление. И ние можем да наредим на бойна група кораби да оставят същия белег. Не че ще го сторим!
— Но бихте ли могли да го направите само за няколко секунди, без суетня, от разстояние четвърт милион мили?
— Смятате, че те са способни на това?
— Сигурен съм. За тях е дреболия, господин заместник-секретар. В тяхното небе има свръхнови звезди, които не са се появили случайно, по природни закони.
Господин Кайку се поколеба. Ако всичко казано беше вярно, такава демонстрация би послужила на собствените му цели, понеже хрошиите щяха да покажат какво всъщност таят. Изчезването на няколко лунни планини, които не служат за нищо, беше без значение, но трудно щеше да се осигури евакуацията на цялата област, дори ако там се намираха малко хора.
— Уведомихте ли ги, че Луната е обитаема?
— Там не живее тяхната хрошия, а тях ги интересува само това.
— Хм… Сигурно. Докторе, бихте ли им съобщили, че, първо, може би сте на път да откриете тяхната хрошия, и второ, че хрошията може да се намира някъде на спътника ни, та затова търсенето е отнело толкова дълго време?
Рарджилианецът наподоби широка човешка усмивка.
— Сър, моите поздравления. С радост ще им предам такова предположение. Сигурен съм, че демонстрация на сила няма да има.