Звездният звяр

Пътят лъкатушеше нагоре по извивките на каньона, докато стигна до едно плато. Напреки на шосето имаше бариера: „Пътят е затворен. Забранява се по-нататъшното придвижване на автомобили.“ Джони слезе и огледа бариерата. Представляваше обикновена тежка греда, вдигната на височината на човешка гръд.

— Глупи, можеш ли да минеш над преградата, без да я докоснеш?

— Разбира се, Джони.

— Добре. Не бързай. Не бива да я събаряш. Гледай дори да не се отъркаш в нея.

— Няма, Джони.

И Глупи наистина успя. Вместо да я прекрачи, както би направил един кон с някое по-ниско препятствие, Глупи сви нозе и прелетя отгоре.

Джони пропълзя под бариерата и го настигна.

— Не знаех, че можеш да го правиш.

— И аз не знаех.

Пътят пред тях беше лош. Джони спря, за да закрепи с въже сака с продукти на гърба на Глупи, после прекара въже и през бедрата си.

— Готово, Глупи. Хайде сега малко по-бързо! Но не препускай в галоп, не искам да падна!

— Дръж се, Джони!

Глупи увеличи скоростта, но продължи да мести крака по същия начин. Носеше се в бърз тръс, но ходът му изглеждаше плавен поради многото крака. Джони усети, че е много уморен — и тялом, и духом. Сега, далече от къщите и използуваните пътища, той се чувствуваше в безопасност и умората го обори. Облегна се и се намести. Люшкането и равномерното тупуркане на огромните нозе му подействуваха успокоително. След малко заспа.

Глупи се носеше уверено по изпочупените плочи. Използуваше нощното си зрение и нямаше опасност да се спъне в тъмното. Знаеше, че Джони спи, и гледаше походката му да е колкото може по-плавна. След време обаче се умори и също реши да подремне. Не беше спал добре през нощите, прекарани на чуждото място. Непрекъснато се случваше нещо глупаво, пък и се притесняваше къде е Джони. Затова сега проточи окото пазач и даде команда за контрол на помощния мозък, който се намираше в задната част на тялото му. Същинският Глупи заспа, като остави само една частица от себе си, която никога не спеше, да изпълнява проста задача: да наблюдава за трудни участъци по пътя и да наглежда неуморния тропот на осемте му тежки крака.

Джон Томас се събуди чак когато звездите избледняваха в утринното небе. Протегна се, за да размърда схванатите си мускули, и потрепери. Наоколо се издигаха високи планини, пътят пълзеше по един скат, а отстрани имате урва, спускаща се до потока в дъното. Джони се изправи.

— Хей, Глупи!

Никакъв отговор. Отново извика. Този път се чу сънливият глас на Глупи:

— Какво има, Джони?

— Ти си заспал! — укори го момчето.

— Не ми поръча да не спя, Джони.

— Е, добре. По същия път ли вървим?

Глупи си направи справка със своето второ „аз“ и отговори:

— Разбира се. По друг път ли искаше да вървим?

— Не. Но трябва да изоставим този път. Разсъмва се.

— И какво?