Звездният звяр
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездният звяр». Краткое содержание книги:
Джон Томас не знаеше как да отговори на този въпрос. Не му се искаше да прави опит и да обясни на Глупи, че е заплашен от смъртна присъда и се налага да се крие.
— Нищо, така трябва. А сега продължавай да вървиш. Ще ти кажа като му дойде времето.
Стигнаха близо до извора на потока — в продължение на една-две мили пътят минаваше само на няколко стъпки над него. Наближиха място, където коритото се разширяваше сред пръснати нашироко валчести камъни, а водата си беше пробила път само в средата.
— Стоп! — извика Джони.
— Ще закусим ли? — попита Глупи.
— Не още. Виждаш ли канарите долу?
— Да.
— Искам да се прехвърлиш на тях. Гледай да не стъпиш с големите си крака в меката кал отстрани. Ще се преместиш от пътя върху скалите. Ясно ли е?
— За да не оставя следи ли? — усъмни се Глупи.
— Точно така. Ако дойде някой и види следи, ще трябва да се върнеш в центъра на града, защо те ще тръгнат по следите и ще ни открият. Разбра ли?
— Няма да оставя следи, Джони.
Глупи се провря към сухото корито като чудовищно голям червей. Маневрата принуди Джони да сграбчи с едната си ръка въжето, с което се бе обезопасил, а с другата да придържа сака. Той извика.
Глупи спря и попита:
— Добре ли си, Джони?
— Да. Просто беше неочаквано. А сега тръгни по камъните срещу течението на потока.
Тръгнаха по потока, намериха място, където да го прекосят, а после започнаха да се движат по другия бряг. Потокът се отдалечаваше от пътя и скоро разстоянието между тях стана неколкостотин ярда. Вече се развидели напълно и Джон Томас взе да се безпокои дали няма да ги видят от въздуха, макар че не беше вероятно да са вдигнали тревога толкова скоро.
По склона пред тях се простираше борова горичка с прави дървета, която се спускаше до брега. Изглеждаше достатъчно гъста. Дори Глупи да не станеше невидим в нея, ако не мърдаше, щеше да прилича на планинска канара. Трябваше да се задоволят с горичката, нямаше време да търсят по-подходящо място.
— Върви към дърветата, Глупи. Изкатери се по брега, но гледай да не се свлече. Стъпвай леко.
Влязоха в горичката и спряха. Джони слезе. Глупи откъсна борова клонка и започна да яде. Това напомни на момчето, че и то отдавна не е яло, но страхотната умора, която изпитваше, потискаше усещането за глад. Искаше да се наспи, наистина да се наспи, а не да стиска в полудрямка обезопасителното въже.
Но се боеше, че ако остави Глупи да пасе, големият умник ще излезе на открито и ще го забележат.
— Глупи, хайде да поспим преди закуска.
— Защо?
— Джони е ужасно уморен. Ти си легни тук, а аз ще сложа спалния чувал до тебе. А като се събудим, ще ядем.
— Значи да не ям, докато не се събудиш?
— Да.
— Ами… Добре — каза Глупи със съжаление в гласа.
Джон Томас извади спалния чувал от джоба си, махна лекия като ципа калъф, който го покриваше, и го свърза с батерията. Нагласи термостата и го включи. Докато температурата се увеличаваше, напомна дюшека в долната част. Разреденият планински въздух затрудняваше работата, така че Джони спря още преди да е напомпал дюшека докрай и бързо се съблече. Потрепери от хлад, пъхна се в чувала и го затвори така, че остави само дупка за носа си.
— Лека нощ, Глупи.
— Лека нощ, Джони.
Господин Кайку спа лошо и се събуди рано. Закуси, без да безпокои жена си, и отиде до службата още докато в голямата сграда нямаше никой освен шепата хора, дежурили през нощта. Седна на бюрото и се опита да мисли.
Цяла нощ нещо го измъчваше подсъзнателно и му напомняше, че е направил важен пропуск. Господин Кайку изпитваше голямо уважение към своето подсъзнание, като поддържаше теорията, че истинският мисловен процес никога не се извършва съзнателно — според него съзнанието беше просто екран, на който изникваха резултати, до които се е стигнало другаде, така както се появяват отговорите в прозорчетата на калкулаторите…
Беше нещо, което каза младият Гринбърг… Нещо в смисъл, че според рарджилианеца пристигналите макар и с един кораб хрошии представляват сериозна заплаха за Земята… Господин Кайку не му обърна внимание, защото реши, че момчето змия е в слаба позиция и прави несръчен опит да блъфира. Не че това имаше някакво значение, преговорите почти бяха приключили… Оставаше една-единствена подробност: да сложат началото на постоянни връзки с хрошиите.
Но подсъзнанието му не смяташе така. Господин Кайку се наведе над бюрото и се обади на нощния наблюдател, дежурен по комуникации.
— Обажда се Кайку. Свържете се с хотел „Юнивърсъл“. Там е отседнал рарджилианецът доктор Фгамъл. Щом си поръча закуската, искам да говоря с него. Не, не го будете, всеки има право на почивка.