Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Юкико седна до Мураками. Срещу мен. Не откъсваше очи от лицето ми, за миг се озърна към спътника ми, после пак се обърна към мен. Устните й помръднаха в едва загатната студена усмивка. Мураками я зяпаше, като че ли очакваше повече, ала тя не му обръщаше внимание. Усетих го как се напряга и си помислих: не си играй с тоя тип. Може да избухне. В следващия момент Юкико отново насочи поглед към него и го награди с усмивка, която казваше: Просто те дразнех, скъпи. Не бъди такова дете.
Напрежението спадна. Реших, че ако някой изобщо има власт над съществото до мен, сигурно е тази жена.
Наоми зае последното свободно място.
— Хисашибури десу не — казах й. Отдавна не съм те виждал!
— Ун, со десу не — с неутрално изражение отвърна тя. Може и да й се струваше странно, че сега говоря на японски, след като онази вечер съм държал на английския. Но може да го отдаваше на присъствието на другите двама.
— Вие се познавате? — обади се на японски Мураками. — Хубаво. Араи-сан, това е Юкико.
Наоми не показа, че е забелязала промяната на името ми.
— Хаджимемашите — рече Юкико. И продължи на японски: — Спомням си, че те видях тук преди няколко седмици.
Леко кимнах с глава и отговорих на поздрава й.
— И аз си те спомням. Прекрасна танцьорка си.
Тя наведе глава настрани.
— Изглеждаш някак променен.
Американската и японската ми самоличности са отделни и аз се държа различно в зависимост от езика, на който говоря, и ролята, която изпълнявам. Сигурно тъкмо затова, освен заради нервността си в присъствието на Мураками, Червендалестия не ме беше познал. Юкико реагираше на разликата, ала не знаеше как да си я обясни.
Прокарах пръсти през косата си, като че ли в опит да я среша.
— Идвам направо от тренировка — отвърнах.
Мураками се подсмихна.
— И то каква тренировка!
Към масата се приближи сервитьорка. Тя остави четири ошибори, горещи кърпи, с които да избършем ръцете си и ако желаем, лицето си, за да се освежим, както и различни мезета. Накрая погледна Мураками и явно знаейки предпочитанията му, попита:
— Бомбайски сапфир ли?
Той само кимна и даде знак, че Юкико ще поръча същото.
Сервитьорката се обърна към мен.
— Окяку сама?
Погледнах Наоми.
— От спрингбанка ли?
Тя кимна и аз поръчах две чаши. Жизнерадостната полулатиноамериканка от оная вечер се беше свила в черупката си като костенурка. Какво ли си мислеше? Ново име, нова японска самоличност, този е от якудза. Страхотна тема за разговор, ала тя мълчеше.
Защо? Ако я бях срещнал на улицата, първият й въпрос щеше да бъде: „Какво правиш пак в Токио?“ Ако бях използвал друго име, тя сигурно щеше да го отбележи. А ако ме чуеше да говоря на чист японски, естествено, щеше да попита: „Нали каза, че на английски си по-спокоен?“
Следователно сдържаността й се дължеше на конкретната ситуация. Замислих се за страха в очите й, когато зърна Мураками. Причината се криеше в него. Тя се боеше да не каже или направи нещо, с което да привлече вниманието му.
Предишния път бях останал с впечатлението, че Наоми знае повече, отколкото казва. Реакцията й към присъствието на моя спътник потвърждаваше това подозрение. И ако искаше да ме издаде, вече щеше да го е сторила. Фактът, че не го направи, я превръщаше в моя съучастница, човек, с когото споделяме обща тайна. Нещо, от което можех да се възползвам.
Юкико вдигна една от кърпите ошибори и избърса ръцете на Мураками, хладнокръвна като дресьор, почистващ лъва си. Наоми ми подаде моята.
— Араи-сан е мой приятел — рече Мураками, като погледна първо мен, а после и момичетата със своята опасна усмивка. — Моля, бъдете мили с него.
Юкико се усмихна широко, взряна в очите ми, сякаш казваше: „Ако бяхме сами, щях адски добре да се погрижа за теб“. С периферното си зрение видях, че Мураками забелязва погледай и се намръщва.
Не ми се искаше да стана обект на ревността на това копеле, помислих си и си представих Хари.
Сервитьорката дойде и остави напитките на масата. Мураками пресуши своята на един дъх. Юкико последва примера му.
— Ии йо — изсумтя той. Хубаво.
Юкико остави чашата си с веща изисканост. Мураками се вторачи в нея. Тя отвърна на погледа му с почти театрално равнодушие. Гледаха се дълго. Накрая той се ухили и сграбчи ръката й.
— Окавари — подвикна на сервитьорката. Още две чаши. Сетне дръпна Юкико, изправи я на крака и я поведе към стая отстрани на единия подиум.
— Какво значи това? — попитах на японски Наоми. Тя ме гледа предпазливо, помислих си.
— Танц по поръчка.