Окото на тигъра

Молех се опасенията ми да се окажат напразни и извиках отново. И тогава „Танцуващата“ изведнъж избухна.

Експлозията беше мигновена и страховитите сини пламъци обгърнаха цялата яхта. Взривът проби корпуса й като с огромен чук, а палубата отскочи нагоре и се разтвори като капак на кутия.

„Танцуващата“ подскочи от смъртоносния удар, а взривната вълна ни блъсна като ураганен вятър. Веднага ме блъсна острата миризма на електричество, воняща като при попаднала върху желязна руда светкавица.

„Танцуващата“ умираше пред очите ми. Смъртта й беше ужасно жестока — после разкъсаният и безжизнен корпус се килна назад и студените сиви води започнаха да я заливат. Тежките машини бързо я повлякоха към дъното и тя изчезна сред сивите води на Гранд Харбър.

Анджело и аз бяхме застинали от ужас, приклекнали в бясно люлеещата се лодка и втренчили погледи в развълнуваните води, по които плуваха в безпорядък останките от катастрофата — от прекрасната яхта, приличаща на хубаво младо момиче, бяха останали само те. Почувствах се дълбоко опустошен, искаше ми се да ревна от мъка на висок глас, но стоях като парализиран.

Анджело пръв се опомни. Нададе гърлен звук като ранен звяр и се изправи в пълен ръст. Искаше да се хвърли през борда, но аз го хванах и го задържах.

— Остави ме — изкрещя той. — Трябва да отида при нея.

— Не — отсякох аз и започнахме да се боричкаме в бясно клатушкащата се лодка. — Няма смисъл, Анджело.

Дори и да успееше да се гмурне през четирийсетте фута вода и да стигне до разкъсания корпус на „Танцуващата“, онова, което щеше да види, можеше да го подлуди. Джудит беше стояла в центъра на взрива и със сигурност беше понесла всичките жестоки последици от мощната мигновена експлозия в непосредствена близост.

— Остави ме, да те вземат дяволите! — Анджело освободи едната си ръка и ме удари в лицето, но аз го видях, че замахва, и извъртях глава. Ударът му ожули кожата на бузата ми и реших, че трябва да го принудя да се укроти.

Лодката едва не се преобърна. Макар че бе по-лек с четирийсет фунта от мен, Анджело се биеше като обезумял.

— Джудит, Джудит — повтаряше диво с изтънял глас. Отдръпнах дясната си ръка, с която го стисках за рамото, и го отдалечих от себе си, придържайки го внимателно. Нанесох му десен прав, но юмрукът ми не измина повече от четири инча. Ударих го здраво малко под лявото ухо и той веднага се строполи като труп. Сложих го да легне на дъното на лодката колкото се може по-удобно. Започнах да греба по посока на кея, без да се обръщам назад. Чувствах се напълно вцепенен и изнемощял.

Вдигнах Анджело на ръце и го понесох през кея, като не усещах почти никаква тежест. Закарах го в болницата, където се оказа, че е дежурен Макнаб.

— Дай му упоително и го остави да лежи през следващите двайсет и четири часа — разпоредих се аз, но Макнаб започна да протестира.