Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Но Анджело пак започваше да пие много, поглъщайки след чашките евтино бренди и по халба бира. Доколкото ми е известно, няма по-съсипващ начин за поглъщане на алкохол, показващ същевременно и липсата на култура на пиене.
Чъби и аз пиехме бавно и спокойно, наслаждавайки се на питието, но въпреки веселите ни закачки двамата знаехме, че сме стигнали до кръстопът, от който пътищата ни занапред се разделят. Мисълта за предстоящата раздяла не ни напусна през цялото време.
Същата вечер в пристанището бе влязъл за зареждане и ремонт някакъв южноафрикански траулер. Когато Анджело най-после съвсем се напи и заспа, Чъби и аз започнахме любимите си песни. Шестима здравеняци от екипажа на траулера изказаха неодобрението си по най-обиден начин. Чъби и аз не можехме да оставим подобни оскърбления ненаказани. Всички тръгнахме към двора отзад, за да обсъдим въпроса.
Преговорите ни бяха доста оживени, а когато Уоли Андрюс се появи с подчинения си отряд за борба с безредиците, той ни арестува до един, дори и онези, които бяха паднали по време на боя.
— Момче от собствената ми плът и кръв… — непрекъснато повтаряше Чъби, докато двамата залитахме един до друг към килиите. — Да тръгне срещу мен. Синът на собствената ми сестра…
Уоли се оказа достатъчно човечен и изпрати един от полицаите да ни донесе нещо от „Лорд Нелсън“, което да облекчи страданията ни в черната тъмница. Чъби и аз станахме големи приятели с моряците от траулера, затворени в съседната килия, и започнахме да си прехвърляме бутилката през решетките.
Когато ни освободиха на следващата сутрин, Уоли Андрюс реши да не ни подвежда под отговорност и аз заминах за Залива на костенурките, за да се погрижа за хижата си. Проверих дали са измити съдовете, наръсих шкафовете с няколко шепи нафталин, но даже и не си помислих да заключа вратите. Обирите изобщо не са познати на Сейнт Мери.
Заплувах за последен път до рифа и останах около него в продължение на половин час, надявайки се, че делфините може да се появят. Но те не се появиха и аз се върнах обратно, изкъпах се под душа и се преоблякох, грабнах старата си войнишка торба от брезент и кожа и тръгнах към паркирания на двора пикап. Докато пресичах палмовата плантация, изобщо не обърнах поглед назад, но си обещах, че пак ще се върна тук.
Спрях на паркинга пред хотела и запалих пура. Когато смяната й свърши на обяд, Марион излезе от предния вход и тръгна по алеята, поклащайки под късата си поличка предизвикателното си задниче.
Свирнах с уста и тя ме видя. Дойде и се настани на седалката до мен.
— Мистър Хари, много съжалявам за яхтата ви… — поговорихме си в същия дух няколко минути, докато не я попитах:
— Знаеш ли дали мис Норт е говорила по телефона или пък е изпращала телеграми, докато беше отседнала в хотела?
— Не си спомням, мистър Хари, но мога да проверя, щом искате.
— Сега ли?
— Разбира се — увери ме тя.
— И още нещо, можеш ли също така да провериш при Дики дали не е запазил някоя нейна снимка? — Дики бе навъртащият се из хотела фотограф и имаше голяма вероятност да е запазил в картотеката си някоя снимка на Шери Норт.
Марион се забави почти четирийсет и пет минути, но се върна с победоносна усмивка.
— Изпратила е телеграма вечерта, преди да замине — Марион ми подаде копието. — Можете да го запазите — добави тя, докато четях телеграмата.
Тя бе адресирана до: „МАНСЪН АП. 5 КЪРЗЪН СТРИЙТ 97 ЛОНДОН У. Т.“, а съобщението гласеше: „ДОГОВОРЪТ ПОДПИСАН ВРЪЩАНЕ ХИЙТРОУ БОАК ПОЛЕТ 316 СЪБОТА“. Нямаше подпис.
— Дики трябваше да прерови цялата си картотека, но намери снимка — подаде ми снимката с размери на пощенска картичка. На нея се виждаше Шери Норт, излегнала се на шезлонг върху терасата на хотела. Беше по бански и със слънчеви очила, но си личеше добре, че е тя.
— Благодаря ти, Марион — рекох аз, подавайки й банкнота от пет лири.
— О-хо, мистър Хари — усмихна се тя, докато пъхаше парите в сутиена си. — За толкова пари можете да си поискате от мен и други работи.
— Трябва да хвана самолета, миличка — целунах я по чипото носле и я плеснах по задника, докато слизаше от колата.
Чъби и Анджело дойдоха до летището. Чъби трябваше да се погрижи за пикапа. И тримата изглеждахме потиснати и си стиснахме непохватно ръцете при изхода за заминаващи пътници. Нямахме какво да си кажем, защото бяхме си казали всичко предишната вечер.
Когато турбовитловата машина се издигаше по посока на континента, успях да ги зърна, застанали един до друг на перилата на терасата.
В Найроби имах тричасов престой, преди да хвана полета на БОАК за Лондон. Изобщо не спах по време на дългия нощен полет. От много години не бях се прибирал в родината си — а сега се връщах, твърдо решен да си отмъстя. Много ми се искаше да си поговоря с Шери Норт.