Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
Появи се отново на мостика само след две минути.
— Печката не ще да се запали — оплака се тя.
— Първо трябва да развиеш клапана на бутилката с газ — казах аз и започнах да й обяснявам къде да намери кранчетата. — И не забравяй да ги затвориш, след като свършиш, защото яхтата ще се превърне в истинска бомба.
Изобщо не знаеше как се прави кафе.
Когато хвърлих котва в пристанището Гранд Харбър, бе вече късно привечер, а когато оставих Шери пред входа на хотела, навън бе съвсем тъмно. Тя дори не ме покани да пийнем по нещо, но ме целуна по бузата и рече:
— Скъпи, нека да остана сама нощес. Изтощена съм. Ще си легна веднага. Нека да обмисля всичко, а като се почувствам по-добре, ще обсъдим нещата по-обстойно.
— В колко часа да дойда да те взема утре?
— Недей да идваш — каза тя. — Ще се срещнем при яхтата. Рано. В осем часа. Чакай ме там — ще си поговорим насаме. Само двамата и никой друг — съгласен ли си?
— Ще те чакам с „Танцуващата“ на кея в осем — обещах й аз.
През целия ден се чувствах жаден и по пътя за дома се отбих в „Лорд Нелсън“.
В едно от сепаретата седяха Анджело и Джудит в шумната компания от младежи на тяхната възраст. Поканиха ме да седна при тях и ме настаниха между две от момичетата.
Поръчах бира за всички, а Анджело се наведе и ми заговори поверително:
— Ей, капитане, ще ти трябва ли пикапа довечера?
— Да — отговорих аз. — За да се прибера вкъщи. Знаех, разбира се, какво ще последва. Анджело се държеше, сякаш бе съсобственик на колата.
— Шефе, в Саут Пойнт вдигат страшен купон — заговори той, обръщайки се съвсем непринудено към мен с „шефе“ и „капитане“, — та си мислех да те закарам до вас и да ни дадеш колата. Обещавам ти, че ще те взема рано сутринта.
Отпих от халбата с бира, а погледите на всички ме следяха с нетърпеливо очакване.
— Голям купон ще бъде, мистър Хари — намеси се Джудит. — Моля ви.
— Ще дойдеш да ме вземеш точно в седем, Анджело, разбрахме ли се? — съобщих аз и всички избухнаха в шумни смехове и радостни възгласи. Нямаше как да откажа на поканата им да изпия още една бира.
Прекарах неспокойна нощ, заспивайки за кратко и въртейки се непрекъснато в леглото. Сънувах пак, че се гмуркам за вързопа. В него пак имаше мъничка кукла от дрезденски порцелан, но сега лицето й бе като на Шери Норт и тя ми предлагаше макет на реактивен изтребител, който се превърна в жълта тиква, щом посегнах да го взема. Върху тиквата бяха издълбани буквите: VV N L.
След полунощ заваля дъжд, от стрехите шурнаха потоци вода, а светкавиците осветяваха протегналите се към нощното небе върхове на палмите.
Когато се спуснах към брега, все още валеше и тежките капки дъжд се пръскаха върху голото ми тяло като някакви миниатюрни бомбички. Морето бе потъмняло, а дъждовните облаци се простираха чак до хоризонта. Наоколо нямаше жива душа, преплувах до рифа и обратно, но когато стъпих отново на брега, усетих, че настроението ми не се подобри като друг път. Тялото ми бе посиняло и трепереше от студа, а в главата ми непрекъснато се въртеше някакво неясно, но натрапчиво предчувствие, че ме очакват големи неприятности.
Бях свършил със закуската, когато по пътеката между палмовите плантации се зададе колата, разплисквайки локвите, с все още незагасени фарове и цялата оплескана в кал.
Вече в двора, Анджело изсвири с клаксона и извика:
— Готов ли си, Хари?
Аз изтичах навън, усещайки над главата си югозападния вятър. Анджело вонеше на бира, погледът му беше леко замъглен и бе доста приказлив.
— Аз ще карам — реших аз и докато пресичахме острова, той ми описа най-подробно великия купон. От разказа му подразбрах, че след девет месеца на Сейнт Мери могат да се очакват масови раждания.
Почти не го слушах, защото колкото повече се приближавахме към града, толкова повече ме обземаше чувството, че ме очаква някаква неприятност.
— Ей, Хари, приятелите ми ме помолиха да ти благодаря, задето ни даде пикапа.
— Няма за какво, Анджело.
— Изпратих Джудит на яхтата — да поразтреби, Хари, а и да ти приготви кафе.
— Не трябваше да я задължаваш — рекох аз.
— Тя самата поиска да го направи — за да ти благодари по някакъв начин, нали разбираш.
— Тя е добро момиче.
— Наистина е добра, Хари. Обичам я — викна Анджело и подхвана песента „Дяволска жена“, подражавайки на Мик Джагър.
Когато прехвърлихме височината и се спуснахме към долината, внезапно ми хрумна да променя посоката. Вместо да продължа направо по „Фробишър стрийт“, завих наляво към обиколния път над крепостта и болницата и поех по булеварда сред индийските смокини по посока на хотел „Хилтън“. Спрях пикапа под козирката пред входа и изтичах във фоайето.