Царството [calibre 1.48.0]

Тя отчаяно поклати глава. Ами Антон, как се е справял с бремето да знае, че баща му е бил член на странна езотерична секта, която уж била забъркана в едни от най-странните действия на нацистите? Никой в „Трибюн" не знаеше нищо за това, но и защо да знаят? Херцог имаше право на личен живот и не би трябвало да има значение дали баща му е стълб на обществото или сериен убиец. Той беше друг човек. Всеки заслужава да бъде оценяван според собствените си достойнства. Нанси не вярваше в генетичното предопределение, че злият човек ще отгледа зъл син. Тя не би съдила никого за греховете на неговите родители. Обаче още докато правеше това изявление наум, знаеше, че вече мисли по различен начин за Антон.

Причината беше може би в поведението му. Вместо да направи всичко възможно да забрави съмнителните дейности на Феликс Кьониг, той сякаш бъркаше в бащиното си минало и искаше да го извади на светло. Хиляди германци, десетки и стотици хиляди имаха роднини, тясно набъркани в греховете на нацисткия режим. Но да съживиш тяхната мания, да я превърнеш в движеща сила на своя живот - това вече не беше нормално, а опасно. От друга страна, Антон може просто да проявява интереса на историк към работата на своя баща. Така би било най-благородно да мисли. Но пък да зареже бременната си приятелка в преследване на една мечта...

Идеята, че арийците, предците на германците, имат нещо общо с този регион, ѝ се струваше твърде изсмукана от пръстите. Все пак знаеше, че не е специалистка. Връщаше се отново и отново на основния въпрос: защо интелигентен човек като Херцог, всички бяха съгласни с тази оценка, ще се втурне да преследва нацистките митове? От малкото, което знаеше за нацистката митология, тя представляваше смесица от старите северни богове, цикъла на Вагнер „Пръстенът на нибелунга" плюс малко сатанизъм, поръсен за подобряване на вкуса. В повечето исторически изследвания, които беше чела за това време, наблягането на нацистите върху германската митология се разглеждаше като чиста пропаганда, прикритие на партийния апетит за власт. Ала Обществото „Туле" не беше просто фасада. Ако можеше да се вярва на статията в „Гардиън", то бе изворът, от който бликва цялата злокобна идеология. За заблудените германци или поне за някои от тях тукашните земи бяха истинска примамка извън фетишизма и ритуалните представления. Може би в онова, в което са вярвали, имаше известна доза истина? Очевидно Антон Херцог мислеше така. Това беше заключението, от което Нанси не можеше да избяга.

Самолетът започна да рулира, а Джек най-сетне ѝ се усмихна и попита:

- Да не си си глътнала езика?

- Не, но съм малко уморена. Всичко наред ли е?

- Надявам се - отговори той, а усмивката му избледня.

- Как успяхме да избегнем летищната охрана?

- Имам приятели, ако не по високите етажи, то поне на нужните места - вдигна американецът рамене.

- Е, винаги е добре, когато тръгнеш на път, да опознаеш района.

Джек не си направи труда да отговори.