Буреносен фронт

Но не можех да пренеса Сюзан. Никога нямаше да успея, ако трябваше да я нося на гръб. Но ако не тръгнех веднага, и двамата щяхме да загинем. Нямаше ли да е по-добре поне единият да оцелее?

Погледнах отново към демона. Бях изтощен и той ме беше хванал неподготвен. Силният дъжд щеше да угаси огъня, най-древното човешко средство за борба с мрака и силите, които се крият в него. А и в мен не гореше вече достатъчно силно, за да направя нещо съществено. Ако се изправех срещу него, щеше да бъде чисто самоубийство.

Сюзан хлипаше на земята, безпомощна под дъжда, съсипана от моите отвари, неспособна да се изправи.

Изправих глава и оставих дъжда да измие остатъците от шампоана от очите и косата ми. След това се обърнах и направих крачка към приближаващия демон. Не можех да я оставя на това създание. Дори ако това означаваше, че трябва да загина. Въобще не бих могъл да живея с подобна мисъл.

Демонът изрева нещо със своя съскащ, крякащ глас, изправи се на задните си крака и протегна ръце към мен. Ослепяващо ярка светкавица проблесна над нас. Гръмотевицата я последва по петите, толкова силна, че разтресе уличното платно под босите ми крака.

Гръмотевица.

Светкавица.

Буря.

Погледнах към бушуващите облаци над главата ми, осветени от танцуващите между тях светкавици, красиви и смъртоносни. Бурята кипеше от мощ, носеше мистична енергия, древна като времето и достатъчно силна, да разтроши камъни, да нажежи въздуха и водата до кипване, да изгори всичко и да го превърне в пепел.

В този момент бях толкова отчаян, че бях готов да рискувам.

Демонът се влачеше и клатушкаше напред, тромаво, но доста бързо. С една ръка вдигнах жезъла към небето, а с другата насочих пръст към демона. Беше много опасно да привлека силата на бурята. Не съществуваше никакъв ритуал, който да й даде форма, нито кръг да ме защити, даже нямаше и думи, които да опазят разума ми от магическите енергии, които ще се втурнат през него. Насочих сетивата си нагоре към бурята, впримчих в тях безформената й мощ и ги оформих като потоци, които потекоха към мен и към върха на издигнатия жезъл.

— Хари? — извика Сюзан. — Какво правиш?

Тя се беше сгушила на земята във вечерната си рокля и трепереше. Гласът й бе слаб и тънък.

— Като дете играла ли си на една игра, в която всички си търкат краката в килима, хващат се за ръце, образуват верига, а последният от нея докосва някого по ухото, за да го удари с ток?

— Да — отговори тя объркана.

— Точно това правя и аз, но в по-голям мащаб.

Демонът изрева отново, подскочи с мощните си жабешки крака и се понесе във въздуха към нас, движейки се с неестествена и страховита грация.

Фокусирах цялата си останала воля във върха на жезъла, към облаците и бушувалата буря.

— Ventas! — изкрещях аз. — Ventas fulmino!19

От върха на жезъла излетя искра, насочи се към облаците и докосна вълнуващата се основа на бурята.