Буреносен фронт

— Кой е?

Малко встрани имаше едно ледено петно — не физически студено място, а нещо дълбоко и тъмно, което другите ми сетива долавяха. Струпване на сенки, нещо тъмно, което изчезваше по време на светкавиците и се появяваше отново, когато те утихнеха.

— Да не би да очакваш да ти кажа името си? — изръмжа сянката. — Достатъчно е да знаеш, че аз съм този, който те е убил.

— Ти си смотаняк! — изкрещях в отговор аз, продължавайки да търся наоколо. — Работата ти не е довършена.

В тъмнината под една счупена улична лампа, на около 6–7 метра от мен едва успях да различа очертанията на човешка фигура. Мъж или жена? Не можеше да се каже, нито да се прецени от гласа.

— Скоро — каза сянката. — Няма да изтраеш дълго. Моят демон ще приключи с теб до десет минути. — Гласът беше изключително уверен.

— Значи, ти го призова?

— Да — потвърди сянката.

— Да не си луд? — попитах поразен. — Не знаеш ли какво може да стане, ако това същество излезе от контрол?

— Няма — увери ме сянката. — Владея го напълно.

Наострих сетивата си и скоро се уверих, че подозренията ми са оправдани. Това не беше реален човек или някаква прикриваща илюзия. Беше само подобие на нещо такова, фантазия от форма и звук, някаква холограма, която може да вижда, чува и говори от името на своя създател, който и да е той.

— Какво правиш? — попита той, очевидно усетил, че го опипвам.

— Проверявам ти пълномощията — казах аз и изпратих остатъците от волята си към него, нещо като магьоснически вариант на шамар по лицето.

Образът изкрещя изненадано и се дръпна назад.

— Как правиш това?

— Ходил съм на училище.

Холограмата изръмжа и започна да вика нещо с висок глас. Опитах се да чуя какво казва, но гръмотевицата заглуши половината от дума, която несъмнено беше името на демона.

Звуците от демонския погром, които идваха от моя апартамент, внезапно спряха.

— Сега — каза образът подигравателно, — сега ще си платиш за всичко.

— Защо правиш това? — попитах аз.

— Пречиш ми.

— Пусни поне жената да си ходи.

— Съжалявам — каза образът. — Тя видя прекалено много. Вече и тя е пречка. Демонът ми ще ви убие и двамата.

— Копеле — озъбих се аз.

Той ми се изсмя.

Погледнах през рамо назад към апартамента. Въпреки плющенето на дъжда чух дрезгаво съскане, подплатено с нещо като мляскане и тракане на зъби. Над стълбата, водеща нагоре от апартамента, светнаха синкавите жабешки очи. Те веднага се фокусираха върху мен и се насочиха насам. Задният калник на колата на Сюзан, която беше паркирала близо до входа, попадна на пътя му и пръстите на тънката му лапа хванаха задницата на колата и я тласнаха настрани, където тя се приземи с трясък.

Опитах се да не мисля какво ще направят тези пръсти с гърлото ми.