Северно сияние

Погледнах към приятелките си, защото не знаех какво да направя. Фран ми намигна.

— Давай! — прошепна тя.

Джейн ме изгледа, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ами… да, добре — казах и се качих.

Ройъл шляпна с повода в момента, в който седнах. Джейн се наведе към Ейда и й пошушна нещо. Осъзнах, че ще съм основна тема за разговори сред приятелките си до края на деня, а може би и до края на седмицата. Усещането беше странно — едновременно притеснително и вълнуващо. Страхотрепет?

Ройъл не беше много приказлив, докато се движехме към началото на Биг Мус Роуд. Нито пък аз. Бях ангажирана с догадки относно причината за изненадващата му поява.

— Искаш ли да отидем в „Хигбис“ — попита ме накрая той — Имам приятел, който работи в хангара за лодки. Приготвят лодките за сезона. Ще ни позволи да се повозим безплатно.

— Добре — казах и си помислих колко е странно това. Ако се отнасяше за друго момиче, бих решила, че Ройъл има нежни чувства към нея, но ставаше дума за мен, така че нямаше начин. После ми хрумна друго. — Ройъл, да не би да си мислиш, че можеш да ме целунеш отново или… или нещо друго. Никакви такива — предупредих го.

Той ме погледна изкосо.

— Добре, Мат, няма. Освен ако ти не искаш.

— Не искам. Сериозно говоря — отсякох. Не съм ти за креватни упражнения, помислих си. Някоя, с която да се пробваш, преди да отидеш при Марта Милър.

— Хей, Мат? Какво ще кажеш само да поплаваме, а?

— Добре.

— Добре.

Когато стигнахме в „Хигбис“, Ройъл разпрегна конете и ги вкара в коневръза.

Приятелят му ни позволи да си изберем лодка, Ройъл ни закара до Биг Мус и не се държеше глупаво, нито се перчеше, като например да се изправя в лодката, така че аз седнах срещу него и се потопих в съвършенството на пролетния ден в Норт Удс. Когато Ройъл се умори да гребе, се оставихме за малко на течението под обвити в мъх клони на дървета, надвесени от брега. Той не говореше много, но ми показа семейство зеленоглави птици, двойка потапници и синя чапла. Гледах как наблюдава чаплата, докато излита, без да отмести поглед, и се зачудих дали не греша за него. Винаги го бях възприемала като нечленоразделен, но вероятно притежаваше различен вид красноречие. Може би ценеше други неща повече от думите — мрачната красота на езерото например или величествеността на гората. Може би тихата му външност криеше чудесна пламенна душа.

Беше малко странно хрумване и той бързо го разсея.

— Скункс излапа пилетата ми снощи — съобщи. — Черва и перушина по целия двор. Бяха мои пилета. Щях да ги изгледам и да ги спазаря наесен.

— Съжалявам за това, Ройъл.

Той въздъхна.

— Добре че ми остана кокошката. Все ще снесе наново, ако не, поне ще се охрани. Ще е добра за трапезата.

— Разбира се.

— Само че жалко за парите. Пестя, слагам пари настрана за времето, когато се отделя.