Северно сияние
- Автор: Донъли Дженифър
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-619-171-001-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Северно сияние». Краткое содержание книги:
Ала когато от езерото е изваден трупът на Грейс, Мати открива, че писмата могат да разкрият мрачната истина за убийството й.
Действието на удивителния дебютен роман на Дженифър Донъли „Северно сияние“ се развива през 1906 г. на фона на убийство, вдъхновило „Американска трагедия“ на Тиодор Драйзър. В него с лекота се преплитат романтични чувства, история и загадка с убийство и резултатът е затрогващо, реалистично и съвършено оригинално четиво.
Тогава примрях от гледката пред мен. Книги. Не просто дузина или две, а стотици. В касетки. На купчини по пода. На етажерки, издигнати от пода до тавана и по продължение на цялата стая. Бавно се завъртях в кръг и имах чувството, че съм попаднала в пещерата на Али Баба. Останах без дъх, сълзите ми напираха и се замаях от копнеж.
— Защо не седнеш да хапнеш, Мати? — попита госпожица Уилкокс.
Но в момента изобщо не ми беше до ядене. Не разбирах как госпожица Уилкокс може да се храни, да преподава, да спи и изобщо как й се иска да излезе от тази стая. С толкова книги, които те приканват да ги прочетеш.
— Всички тези книги на доктор Фостър ли са?
— Не, мои са. Изпратиха ми ги от града. Малко са разбъркани. Все не успявам да ги подредя.
— Толкова са много, госпожице Уилкокс.
Тя се засмя.
— Не са. Мисля, че с Уийвър сте прочели вече половината.
Аз не бях. Имаше десетки непознати имена. Елиът. Зола. Уитман. Уайлд. Иейтс. Санд. Дикинсън. Гьоте. И бяха само от една купчина. В тези книги имаше живот и смърт. Семейства, приятели, любовници и врагове. Радост и отчаяние, ревност, завист, лудост и гняв. Всичко беше там. Протегнах се и докоснах корицата на книга със заглавие „Земята“. Почти чувах героите в нея да мърморят и да се блъскат от нетърпение да отворя корицата и да ги пусна навън.
— Можеш да вземеш която поискаш, Мати — чух да казва госпожица Уилкокс. — Мати?
Усетих, че съм невъзпитана, така че се насилих да отместя поглед от книгите към останалата част от стаята. Имаше голяма камина с две канапета пред нея и ниска масичка между тях. Лу седна и започна да се тъпче със сандвичите и да сърба от чая. Под прозореца имаше писалищна маса с химикалки и моливи и купчинка качествена хартия. Докоснах най-горния лист. Беше гладък като сатен. Други листове, изписани на ръка в редове като стихове, бяха пръснати по масата. Госпожица Уилкокс дойде и ги събра на купчинка.
— Съжалявам — казах, след като се опомних, — не исках да любопитствам.
— Няма нищо. Просто е драснато набързо. Няма ли да хапнеш?
Седнах да изям сандвича си и да поговорим. Госпожица Уилкокс ми каза, че ме видяла да се возя с високо красиво момче онзи ден.
— Това е Ройъл Лумис. Мати е хлътнала по него — обяви Лу.
— Не съм — побързах да кажа. Разбира се, че бях. Бях ужасно увлечена по него, но не исках учителката ми да знае за това. Не бях сигурна, че ще разбере за очите му в цвят на кехлибар и силните му ръце, за целувките в лодката. Реших, че ще бъде разочарована, задето се вълнувам от подобни неща.
Госпожица Уилкокс вдигна вежди.
— Не съм. Не харесвам никое от местните момчета.
— Защо?
— Ами… мисля, че е трудно да харесаш някого в истинския живот, след като си опознал капитан Уентуърт и полковник Брандън — отвърнах в опит да си дам светски облик. — Джейн Остин може да те откаже от фермери и дървари.
Госпожица Уилкокс се засмя.
— Джейн Остин може да те откаже от всичко — уточни тя. — Харесваш ли книгите й?
— Харесвам ги донякъде.
— Само донякъде? Защо не повече?
— Ами, госпожице, струва ми се, че лъже.
Госпожица Уилкокс остави чашата си с чай.
— Така ли?
— Да, госпожице.
— Защо мислиш така, Мати?
Не бях свикнала възрастните да ме питат за мнението ми, дори госпожица Уилкокс, и се притесних. Трябваше да се овладея, преди да й отговоря.
— Ами струва ми се, че има книги, в които се разказват истории, и книги, в които се разказват истини… — подхванах.
— Продължавай — насърчи ме тя.
— Първите ти показват живота такъв, какъвто искаш да бъде. Злодеите си получават заслуженото, героят разбира колко е бил заблуден и се жени за героинята и всичко приключва добре. Като „Гордост и предразсъдъци“ и „Доводите на разума“. Но вторият вид показва живота по-реален. Като в „Хъкълбери Фин“, където таткото на Хък е изпаднал пияница, а и Джим страда. Първият вид те развеселява и оставаш доволен, но вторият те разтърсва.
— Хората харесват щастливата развръзка, Мати. Не обичат да ги разтърсват.
— Предполагам, госпожице. Просто сред нас няма такива като капитан Уентуърт, нали? Нещата накрая се подреждат за Ан Елиът, но това не се случва на повечето хора. — Гласът ми затрепери, докато говорех, както винаги когато бях ядосана. — Понякога се чувствам излъгана. Хората в книгите, героите, винаги са толкова… героични. И аз се опитвам, но…