Хладнокръвно отмъщение
- Автор: Чайлд Престон У.
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-83-7
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Хладнокръвно отмъщение». Краткое содержание книги:
Сваляйки един след друг пластовете на измамата, Пендъргаст осъзнава, че конспирацията е много по-дълбока — обхваща цели поколения и е много по-чудовищна, отколкото той някога изобщо си е представял. И всичко, в което е вярвал, всичко, на което се е надявал, всичко, което е мислел че разбира… може би е ужасна лъжа.
Бофорт пое плика, питайки се що за човек е този, който би запазил четката за коса на жена си недокосната в продължение на десет години след смъртта й. Той се прокашля.
— Ами ако тялото е нейно?
Когато не получи отговор на въпроса си, Бофорт попита:
— Ъ-ъ-ъ… бихте ли искали да присъствате, когато отворим ковчега?
Призрачният поглед на Пендъргаст сякаш смрази Бофорт.
— За мен това е безразлично.
Той се обърна обратно към гроба и не каза нищо повече.
33.
Ню Йорк сити
Опашката за храна пред мисията на Бауъри стрийт бавно се виеше между първия ред от маси и димящите ястия в топлата витрина.
— Мамка му! – процеди мъжът отпред. – Само не пак пиле или кнедли.
Естерхази разсеяно си взе поднос и парче царевичен хляб, и пристъпи напред в опашката.
Беше стоял по-нисък от тревата. Много по-нисък. Беше хванал автобус от Бостън и бе престанал да използва кредитни карти и да тегли кеш от банкомати. Представяше се с името на фалшивия паспорт и си купи нов телефон под същата самоличност. Квартирата му представляваше евтин апартамент на Втора улица, за която плащаше в брой. Все още имаше доста пари, останали от пътуването до Шотландия, тъй че за момента те не бяха проблем, но трябваше да му стигнат за дълго. Източниците на Пендъргаст бяха плашещо неизчерпаеми и той не искаше да поема никакви рискове. Впрочем, знаеше, че те винаги ще му дадат още при необходимост.
— И проклетото зелено желе! – продължи да се оплаква мъжът пред него. Беше вероятно на четирийсетина, с козя брадичка и избеляла риза. Мрачното му бледо лице носеше всички следи от завист, самодоволство и подкупност. – Защо никога не получаваме червено желе?
Баналността на злото, помисли си Естерхази, докато слагаше едно предястие на подноса си, без дори да го погледне. Не можеше да се живее така, трябваше да спре да бяга и отново да премине в офанзива. Пендъргаст трябваше да умре. Беше се опитал да убие агента на два пъти. Три пъти за щастие, както се казваше.
Всеки си има слабо място. Открий неговото и атакувай.
С подноса в ръце, той се отправи към близката маса и седна на единственото свободно място, точно до мъжа с козята брадичка. Завъртя вилицата в ръка, разсеяно зачовърка храната и я остави обратно.
Сега като се замисли, Естерхази си даде сметка колко малко знае всъщност за Пендъргаст. Онзи беше женен за сестра му и при все това, макар някога да бяха приятели, Пендъргаст винаги оставаше дистанциран, хладен, същинска енигма. Естерхази не бе успял да го убие, отчасти защото не бе успял истински да го разбере. Налагаше се да научи повече за него: тактиките му, предпочитанията и нещата, които не харесваше, както и тези, към които беше привързан. Какво го вдъхновяваше, за какво го бе грижа.
Ще се погрижим добре за теб, както обикновено.
Естерхази едва преглъщаше храната, докато фразата продължаваше да отеква в ума му. Отново остави вилицата си и се обърна към недоволника, който седеше до него. Гледа го втренчено, докато онзи спря да яде и вдигна поглед.
— Проблем ли има?
— Всъщност, да. – Естерхази изтипоса дружелюбна усмивка на лицето си. – Може ли да ви задам един въпрос?
— Относно? – Мъжът веднага беше станал подозрителен.
— Някой ме преследва – рече Естерхази. – Заплашва живота ми. Не знам как да му се опра.
— Убий майка му – отсече мъжът и възобнови яденето на желето.
— Тъкмо в това е проблемът. Не мога да го доближа достатъчно, за да го довърша. Вие какво бихте направили?
Дълбоко поставените очи на мъжа засвяткаха със злоба и той остави лъжицата. Изглежда можеше да се постави на мястото му.
— Добираш се до някой негов близък. Някой слаб. Безпомощен. Някоя кучка.
— Някоя кучка? – повтори Естерхази.
— Не просто някоя. Неговата. Това е начинът да го докопаш.
— Много разумно.
— И още как. Имах зъб на един дилър, човече, и исках да му наритам задника, но онзи вечно се движеше с цялата си шайка. Да, ама си имаше една малка сестричка, много сочно парче…
Историята продължи дълго. Но Естерхази не слушаше. Бе се замислил.
Неговата кучка…
34.
Савана, Джорджия
Елегантната градска къща дремеше в ароматния хлад на припадащия здрач. Отвън на улица „Хабершам“ и нататък по площад „Уайтфийлд“ минувачите разговаряха оживено, а туристите правеха снимки на историческите мостове и парка. Но в къщата цареше тишина.