Боен клуб [bg]

24.

Вече от години искам да заспя. Онази част от съня, когато се изплъзваш, предаваш се, падаш. Сега да спя е последното, което искам да правя. Аз съм с Марла в стая 8G в хотел „Риджънт“. С всичките старци и дроги, затворени тук в малките си стаички, моето все по-нарастващо отчаяние изглежда някак си нормално и очаквано.

— Ето — казва Марла, седнала по турски на леглото, и изкарва от пластмасовия блистер половин дузина хапчета за събуждане. — Навремето ходех с един, който имаше ужасни кошмари. И той мразеше да спи.

И какво стана с него?

— О, умря. Инфаркт. Свръхдоза. Прекалил с амфетамините — казва Марла. — Беше само на деветнайсет.

Благодаря, че го сподели с мен.

Когато влязохме в хотела, косата на мъжа на рецепцията беше изскубана от корен. С охлузен, разранен скалп, той ми отдаде чест. Старците, които гледаха телевизия във фоайето, до един се обърнаха да видят кой съм, когато онзи на рецепцията ме нарече сър.

— Добър вечер, сър.

В момента си го представям как се обажда в някой от щабовете на Проект „Разруха“ и докладва къде се намирам. Там имат стенна карта на града и следят движението ми, като го отбелязват с карфици. Чувствам се опръстенен като мигрираща гъска в „Дивото царство“23.

Всички те ме шпионират, контролират ме.

— Можеш да ги глътнеш и шестте и пак няма да ти стане лошо на стомаха — казва Марла. — Но ще трябва да ги вземеш през дупето.

О, колко приятно.

Марла казва:

— Не си измислям. По-късно можем да вземем нещо по-силно. Истинска дрога — кръстчета, черна красавица, алигатори.

Няма да си пъхам тия хапчета в гъза.

— Тогава вземи само две.