Пазителката [bg]

Приземих се доста твърдо и веднага погледнах нагоре. Небето отново бе чисто като коприна.

Какво, по дяволите, ставаше?

Вдигнах ръце и с пружиниращ отскок се стрелнах отново нагоре. И за сетен път ме погълнаха свиреп вятър и пороен дъжд. Теченията ме подмятаха като обрулен лист, а капките ме шибаха като камшици. Водата влизаше в очите, в устата ми, караше ме да се задавям.

Минута по-късно се озовах просната по корем върху тревата, прогизнала до кости. Претърколих се по гръб и вдигнах очи към небето. То ми се усмихваше, лазурно и невинно.

Улових с две ръце косата си, за да я изцедя, после сторих същото и с дрехите. В този момент долових движение вдясно от себе си. Когато се обърнах, трябваше да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам. Защото към мен приближаваше не друг, а самата аз. На около три метра разстояние двойничката ми спря и ме загледа. И преди бях имала вземане-даване с маниак — противна твар, способна да се превърне в някой друг, а после да се вкопчи в теб и да те накара да изживееш най-лошите си страхове, докато бавно изцежда живота ти. Но и през ум не ми беше минавало, че нещо може да се превърне в… мен.

Разбира се, знаех, че това не съм аз, а друго същество, което най-вероятно не ми желаеше доброто. Е, бях подготвена да се отбранявам и щях просто да направя нещо, колкото да го прогоня. Вдигнах пръчката, насочих я към него и съсредоточавайки вниманието си върху дясната му ръка, произнесох:

— Инджурио.

Болката бе незабавна и толкова остра, че със стон се превих надве. Вероятно бях сбъркала нещо в изпълнението на магията. Насочих пръчката към дясната си ръка.

— Еразио!

Болката изчезна.

Междувременно съществото, точно копие на мен, се бе приближило още. Макар да не предприемаше каквото и да било заплашително действие, всяка фибра в мен крещеше, че ме грози ужасна заплаха.

Фокусирах духа, тялото и съзнанието си и като внимавах да изпълня движението правилно, замахнах към левия му крак.

— Джагада!

В бедрото и прасеца ми се появиха дълбоки, разкъсани рани. От режещата болка ми призля и паднах на земята. През насълзените си очи видях, че съществото се надвесва над мен.

Устата му се отвори и отвътре се показаха остри, почернели зъби. Мокър, противен език се стрелна и облиза лицето ми. Инстинктивно разбрах, че ме опитва на вкус. Заслепена от ярост и страх, че ще бъда изядена, вдигнах за сетен път пръчката и като събрах цялата си омраза, изкрещях:

— Риг…

Но така и не успях да довърша заклинанието. Гласът ми бе изчезнал, вероятно отнет по някакъв начин от зловещата твар. А без глас как можех да го спра да не ме разкъса? Устата му се разтвори още по-широко, добивайки невероятни размери. Единственото, което виждах, бе черното, зеещо отвърстие, способно сякаш да ме погълне цялата.