Пазителката [bg]

— Да, но ти го направи от дясно наляво — отбелязах.

Очите й просветнаха със задоволство.

— Радвам се, че си внимавала.

Приготвих се, докато Делф, Хари Две и Арчи благоразумно отстъпиха назад. Вярно, беше само една топка, но предполагам, че споменът за библиотеката бе още пресен в паметта им.

— Едно, две, три — преброи чевръсто Астрея и запрати топката доста силно право в лицето ми.

— Ембатлементо! — казах, като разсякох въздуха с пръчката си.

Топката отскочи от невидимата стена и полетя назад с такава бързина, че Астрея трябваше да се приведе, за да не бъде ударена.

— Това беше добре, Вега — изгледа ме е известно удивление, щом се изправи. — Доста добре, наистина.

Не можах да скрия усмивката си. Но скрих факта, че вместо безобидната топка си бях представила джабит, летящ насреща ми.

И въпреки всичко бях успяла. Още от първия опит. Идеше ми да запищя от радост. Докато следващия път топката не ме цапна право в челото. Упражнявахме се дълго, докато накрая щитът ми не започна да я удържа в една трета от случаите.

— Стига толкова засега. Време е да преминем към нещо по-сериозно. — Тя насочи пръчката си към един ъгъл на стаята с думите: — Голем, маскерадо!

Появи се едър, грубоват Уъг. Отначало се сепнах, но после забелязах, че е направен от глина. Бях работила с този материал в Комините.

— За какво ни е притрябвал? — попитах.

— Предпочитам като за начало да се упражняваш върху нещо неодушевено — отвърна Астрея.

Усмивката ми изчезна, когато тя без предупреждение замахна и просъска:

— Джагада!

Глинената фигура внезапно се покри с безброй порязвания. Ако беше живо, всички те щяха да кървят едновременно.

Обърнах бавно глава към Астрея.

При двубоя ни тя бе причинила същото и на мен и го знаеше. И знаеше, че аз знам.

— Не е приятно, нали? — ме попита.

— Никак.

— Искаш ли да се научиш да го правиш?

Погледнах към голема и си представих, че на негово място е Делф или Хари Две.

— Може би не точно сега.

Тя помълча няколко секунди, после кимна:

— Тогава да излезем навън.

Докато вървяхме по коридора, Арчи ме доближи изотзад и прошепна в ухото ми:

— Всичко е наред, Вега. Повечето от нас трудно правят такива магии. Някои дори не ги овладяват въобще.

— Защо? — попитах също шепнешком.

— За тях трябва наистина да искаш да нараниш някого.

— Майка ти, изглежда, не се замисля особено.

— При нея е по-различно. Тя е била на война, убивала е и преди. Освен това е прекарала осемстотин години в мрачни размисли, а това няма как да не ти се отрази.

Излязохме от къщата и преминахме през зеления купол.

Арчи се протегна и вдигна глава към небето.

— Какъв въздух само! Сякаш от цял век не съм се показвал навън.