Пазителката [bg]

— Мантикор — представи ни го Астрея.

Пред нас стоеше потресаваща смесица от лъвска глава, змийска опашка и нещо, наподобяващо тяло на коза помежду им.

— Той е бързоног, силата му е огромна, а огненият му дъх — неугасим.

Хвърлих крадешком поглед към Делф, който се бе вторачил в чудовището така, сякаш то бе обсебило душата му.

— Кои магии действат срещу него? — попитах.

— Доста от онези, които вече си усвоила, но има една малка подробност. Мантикорът умее да чете мисли. Затова винаги знае предварително какво се каниш да направиш и предприема съответните мерки.

— Как тогава да го победим? — обади се Делф.

— Вие сте двама. Един добър начин е ти да го отвлечеш, да го оставиш да проникне в твоето съзнание, докато Вега успее да го порази с магия.

Очаквах Делф да изпадне в ужас от идеята, но вместо това той само кимна делово с глава.

— Да, звучи като добър план.

— Няма да бъде толкова добър, ако мантикорът те убие, преди да съм приключила с него — възразих. — Това е опасно, Делф.

— Ха, опасно! Че колко пъти сме се разминавали на косъм със смъртта, откакто тръгнахме? Вече дори забравих да ги броя.

Нещо ме сръчка по ръката. Обърнах се и видях, че Хари Две я побутва с влажната си муцуна. Отначало реших, че просто иска да го погаля, но изражението в очите му говореше друго.

Той сякаш казваше: Не сте само двама, Вега. Аз също съм тук.

— Да преминем нататък — рече Астрея. Ново махване с пръчката смени изображението на мантикора с друго, още по-противно създание, което бях виждала веднъж. Стори ми се, че дори самата тя потрепери, произнасяйки името му: