Розата и бодилът [bg]

— Откъде знаеш? Та ние съвсем скоро се срещнахме.

Тя се засмя, макар и тъжно.

— Познавам те по-дълго от повечето мъже.

Да. Той бе забравил. Но с изключение на роклята, нищо у нея не издаваше, че тя е нещо повече от красиво момиче. Без грим тя изглеждаше открита и симпатична. Край нея не му се налагаше непрекъснато да стои нащрек. Тя не се подиграваше на грешките му. До този момент нито веднъж не му се беше присмяла. С нея той можеше да бъде себе си. По-рано по този начин се бе чувствал единствено в компанията на цепеници и коне. Тя бе удивително мила. Беше му трудно да гледа на нея като на…

— Какъв е животът ти?

Тя отново му се усмихна.

— Видя ли? Ти си много странен.

От всеки друг Ройбън би приел тези думи като обида. Но нейното изражение и гласът й показваха комплимент.

— Така ли?

— Да. Ти наистина искаш да знаеш.

— Да. Искам да зная какво е да…

Под погледа му усмивката й изчезна, заменена от тъга. Явно той за пореден път бе допуснал грешка.

— Какво има?

— Нищо.

— Не е нищо. Кажи ми.

Тя сведе поглед, при което кичури покриха лицето й.

— Ти не ме нарече курва.

Ройбън не каза нищо. Не знаеше какво да отговори.

— Защо? — продължи девойката. — Защо не го стори?

Той сви рамене.

— Не ми изглеждаше… учтиво.

Роза отново повдигна лице към него. Някои от кичурите й бяха залепнали за бузите.

— Видя ли? — възкликна тя, при което гласът й трепна и тя се задави. — Другите мъже никога не се затрудняват с изричането на тази дума. И много малко са били онези, които са си правили труда да се отнасят мило с мен. Винаги от мен се е искало да се държа мило с тях. От онзи, който плаща, същото не се изисква. На него не му трябва да проявява загриженост. Освен това никой не се интересува да разговаря с теб. Онези, които говорят, говорят на теб, а не с теб. Има и такива, които искат да те слушат, но те искат да чуват отвратителни неща, а не историята на някакво си момиче. — Този път смехът й бе нервен и измъчен. Той по-скоро приличаше на плач.

— Аз искам.

— Не, не искаш. Дори самата аз не искам да я чувам. Потискаща е.

Тя се приведе напред и зарови лице в шепи. Тялото й се разтърсваше от беззвучните ридания.

Ройбън не знаеше какво да прави. Той протегна ръка да я потупа по рамото; тъй като това не му изглеждаше подходящо, наместо това юношата леко стисна ръката й. Девойката се обърна към него и притисна лице към гърдите му, а той я прегърна. Няколко минути двамата останаха неподвижно. Частица от Хилфред не искаше тя да се утеши — това би сложило край на чудното усещане.