Розата и бодилът [bg]

— Зная. — Ройбън се усмихна, окачи фенера на тавана и излезе обратно в коридора, за да довлече малко слама. — Легни отгоре й. Не е кой знае какво, но ще те пази от студа. Моята смяна скоро ще започне, така че не мога да остана още дълго. Най-вероятно ще ти се наложи да прекараш тук само още една нощ — меко каза той.

Девойката се премести върху сламата и кимна. Какво друго можеше да стори? Може би да заплаче или да изпищи. Хубаво бе, че тя не стори нито едно от тези неща.

— Поне ми се иска да имах светлина. Ужасяващо е да не виждам нищо. Опитвам се да спя, само че човек не може да спи непрекъснато.

— Бих могъл да ти донеса свещ, само че най-добре ще бъде да останеш на тъмно. Тук не би трябвало да има хора. Онези, които са внасяли сламата, биха забелязали светлината ти. Зная, че това е много мъчително за теб, но трябва да изтърпиш само още ден. Една нощ, по-точно. А и безопасността винаги е за предпочитане.

Тя засмука долната си устна и примирено кимна.

Хилфред се почувства отвратително.

— Какво смяташ за новата ми униформа? Красавец съм, нали?

Той го бе казал на шега, за да я накара да се почувства по-добре.

Типично за него, хуморът му винаги бе насочен срещу него самия.

— Добре изглеждаш — каза тя. — Дори по-елегантен от обичайно.

Ройбън я погледна смаяно. Тя бе взела думите му на сериозно. За момент юношата понечи да я поправи: никой никога не бе го определял по такъв начин, а и самият той определено не се чувстваше така. Той се понамести. Тогава забеляза пристегнатата й в кръста рокля и гърдите, които проблясваха на светлината на фенера.

— Само преди няколко минути дадох клетвата си.

— Поздравления.

— Благодаря ти. — Ройбън осъзна, че тя е първият човек, който му казва подобно нещо. А представата за предстоящия му живот го накара да осъзнае, че много вероятно тя щеше да се окаже и последният. — Трябва да вървя. Просто исках да се отбия и да ти кажа, че съм разговарял с баща си.

— Наистина ли трябва да си отиваш? Не можеш ли да останеш поне за малко, за да ми правиш компания. Сигурно нямаш представа колко скучно е да седиш в празна и тъмна килия. Остава ми единствено да слушам дишането си.

Хилфред се усмихна, решавайки, че това е шега. А в следващия момент се засрами, защото осъзна противното. Но унижението му бе спестено, защото тя отвърна на усмивката му. Очите й бяха много красиви — големи и тъмни. Напомняха му за животните в конюшнята; дружелюбни очи.