Дарът на змията [bg]

„Не можеш да му вярваш — казах си аз, — не забравяй кой е той.“ Но бе толкова трудно, когато той седеше там и се усмихваше, и ме гледаше в очите без страх. „И Дракан правеше така“ — рекох си аз отново. Но Сезуан не приличаше на Дракан. По-скоро приличаше на мен. Черната коса, зелените очи. Бе досущ като мен.

Мама остави вилицата.

— Значи знаеш кой е Нико. Ще ни струва ли нещо да го запазиш в тайна? — попита тя, а гласът й бе твърд като на търговец.

— Защо винаги си мислиш, че искам да ти сторя зло? — рече Сезуан.

— Заради горчивия ми опит.

— Мелусина. Никога не съм те насилвал за нищо. Никога не съм те наранявал. Единственото, което исках, бе… — той замълча, сякаш се страхуваше от реакцията й. — Да те обичам — промълви той накрая.

Не знаех какви мисли се въртяха в главата на мама. Тя седеше съвсем неподвижно, с каменно лице.

— А майка ти? — отвърна му тя. — А родът ти? И те ли искат само да ме обичат?

Той сведе очи и не можеше да я погледне.

— Майка ми е мъртва — рече Сезуан и разклати чашата в ръка, така че виното се завихри между стените й като малък водовъртеж. — Сега леля ми е глава на рода. Знам, че… че семейството ми стори неща, които не би могла да простиш. Неща, които малцина биха разбрали. Но сега аз съм при теб, не при тях. Нима това не означава нещо?

За мое най-голямо удивление по лицето на мама безшумно започнаха да се стичат големи бистри сълзи.

— Вие сте толкова умели в подлостта си — рече тя, а в гласа й нямаше и следа от плач, само гняв, гняв, напомнящ лавина, толкова могъща и бурна, че погребваше всичко под себе си. — Можете да превърнете деня в нощ, злото в добро. Никога не си искал да ме обичаш. Майка ти те изпрати при мен, както човек изпраща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно потомство. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да го отречеш?

Той спря да клати чашата. За миг остана съвсем неподвижен. Светлината блещукаше в красивите извивки на обецата му с форма на змия.

— Не — прошепна той. — Не мога. Дете, което да притежава и дара на змията, и уменията на Жрица на срама, бе твърде голямо изкушение. Но не е вярно, че никога не съм те обичал.

— Не ме лъжи. Не отново, Сезуан!

— Не те лъжа.

Той вдигна глава и я погледна в очите за един кратък тягостен миг преди отново да сведе поглед.

Това я разтърси.

— Дина — рече ми тя — влез вътре и… ни донеси още вино.

Аз не помръднах.

— Можем да повикаме слугата — отвърнах й аз. В никакъв случай не исках да я оставям сама с него. Не и в този момент, разплакана и с треперещи ръце.

Мама ме погледна.

— Върви — нареди ми тя.

Изправих се, въпреки волята си. Никак не бе лесно да се противопоставиш на една майка, която притежава дарба на Жрица на срама. Понякога е дори невъзможно. Взех гарафата и станах от масата. Но когато се отдалечих достатъчно в сенчестата овощна градина, така че тя да не може да ме види, спрях.