Дарът на змията [bg]

Председателят на съда изглеждаше леко стъписан. Той остави пилешкото бутче, което точно се канеше да захапе, и несъзнателно се хвана за гърдите, така че по черната му роба останаха няколко мазни петна.

— А коя сте вие? — попита съдията остро. — И кой е синът, за когото се очаква да имам информация?

— Вчера господин съдията е осъдил сина ми на шест години каторжен труд.

Той сбърчи чело.

— Вчера не съм осъждал никой гражданин на каторжен труд.

— Възможно е господинът да не го е възприел като гражданин — рече мама с много остър тон. — Той бе облечен с униформата на Дружеството.

— А, един от двамата сиви.

— Да, господин съдия. Синът ми не е заслужил подобно наказание.

— Мадам, не си спомням подробностите от делото, но съм сигурен, че съм отсъдил съгласно съответния закон.

— А дали господинът се е вслушал и в собственото си чувство за справедливост?

Обикновено минаваха седмици преди мама отново да използва силата си на Жрица на срама върху някого, а днес го стори два пъти в рамките на един час. Стомахът ми се присви, защото знаех, че да използваш уменията си на Жрица понякога бе равносилно на това да бръкнеш в гнездо на оси. В първия момент можеше и нищо да не се случи, но бе добра идея след това бързо да си плюеш на петите.

Очите на председателя на съда почти не се виждаха изпод големите бръчки и в началото ми бе трудно да разбера дали мама бе уцелила някое болно място или не.