Убийствени сънища [bg]

— Бутон?

— Онзи, който задейства всяко зло и всяко добро, което се таи в нас. Кутията на Пандора. Нещо или някой, които могат да те накарат да направиш онова, което е необходимо.

— И Майкъл е моят бутон?

— Не е ли така? Всяко добро или зло…

— Предполагам, че е така. Но бях готова да убия Санборн, за да си отмъстя за стореното на моето семейство. Така че, сигурно има и други бутони.

— В твоя случай, бутоните са свързани с хората, които обичаш.

Това беше вярно.

— А какви са твоите бутони, Ройд?

— Чистата омраза.

Тя като че ли беше шокирана. Изкушаваше се да зареже темата, но все пак й се искаше да продължи нататък.

— Омразата е продуктът. А какво предизвиква омразата? Какво я задейства? Гарууд?

— Може би.

— Ройд.

Той мълча един миг.

— Дълго време бях подложен на въздействието на РЕМ-4. Дълго време устоявах. Борех се с него, а това ядосваше Санборн и Бош. Търсеха всякакви методи да увеличат въздействието му, както Томас Рейли правеше с Джок. И на двамата им хрумна голямата идея. Привлякоха ме в Гарууд, като примамиха там по-малкия ми брат, Тод. Прикрепиха го с верига към една стена в Гарууд и всеки път, когато не се подчинявах на инструкциите им, го биеха и не му даваха вода. Това имаше задоволителен психологически ефект върху мен. Много по-голям, сравнен с ефекта на РЕМ-4. За нула време се превърнах в зомбито, което те искаха да бъда. А след това Тод вече не им беше полезен, защото скоро щеше да умре от боя и недохранването. И те го убиха пред очите ми. Аз трябваше да бъда техният последен тест. По онова време те бяха вече доста сигурни в мен. Господи, колко бяха глупави! Това само показва доколко такива като Санборн познават човешката природа. Убийството на Тод беше първата тухла в стената, която те издигнаха около мен. Трябваше да минат още два месеца, но накрая онова се случи.

— Исусе!

— Уверявам те, че Христос няма нищо общо с това. Нито Бош, нито Санборн имат нещо общо с някое божество.

— Исках да кажа… — Не можа да продължи, защото гласът й трепереше.

Той мълча известно време.

— Плачеш ли?

Тя не отговори. Той се наведе и я погали нежно по бузата.

— Плачеш. Предполагам, че трябваше да го очаквам, но всъщност не го очаквах.

— Защо не? — Тя се опита гласът й да прозвучи спокойно, стабилно. — Непрекъснато ми казваш колко съм мека.

Той не отговори веднага.

— Не исках да предизвикам твоето съчувствие. Ти запита и аз ти отговорих. Каквото се случи в Гарууд, наистина се случи, а сега вече всичко е приключено.

Но той все още имаше кошмари, от които не искаше да се излекува, защото те поддържаха омразата в него.

— Не е приключило. — Тя избърса очи с опакото на дланта си. — Глупаво е да се говори така. Ти все още живееш с миналото.

— Не, това сега е нова страница, аз контролирам нещата. — Той направи пауза. — Ти също контролираш нещата. Докато умът и волята ти са твои, никой не може да те победи.