Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
Късно следобед Едит почуква на вратата на ергенското ми жилище, за да ме измъкне да вървим на кино. Няма нищо по-хубаво от това да живееш в съседство с любимата жена, но в отделно жилище. Особено ако въпросната жена е като Едит и никога не те потърсва сама, освен ако сте уговорили да вървите някъде.
В момента никъде не ми се върви, обаче съм обещал и не виждам възможност да се откопча.
— Ти не ми каза нищо за бинокъла… — подсещам я, когато излизаме на улицата и разтваряме чадърите.
— Какво да ти казвам, когато сам го разбра. Наблюдавах «Зодиак».
— И за какъв дявол го наблюдаваш?
— Оная вечер блесна светлина точно над кабинета на Еванс. Ако си забелязал, прозорецът над кабинета е винаги затулен в капаци. Но оная вечер някой, изглежда, отвори за миг капаците и блесна светлина…
— Тоя «някой» е била чистачката.
— Чистачка в десет часа вечерта? За твое сведение «Зодиак» се заключва още в седем. А чистачките работят заран.
— Все пак не виждам за какво може да те вълнува тая светлина и това помещение.
— Ти влизал ли си в това помещение?
— Не знам дори откъде се влиза.
— А аз знам: влиза се от едно-единствено място — от една стълба през кабинета на Еванс.
— Не ме интересува. И тебе — също.
— Но слушай, Морис: ако в «Зодиак» има секретна архива, тя трябва да се намира именно в това помещение. И с нея сигурно се занимава Ван Алтен.
Ван Алтен е вторият секретар на Еванс, един затворен мрачен тип, който съвсем рядко се мярка по коридорите.
— Добре — кимам. — Дано бинокълът ти помогне да прочетеш тая секретна архива. Видя ми се достатъчно силен за целта.
С което разговорът ни приключва.
Филмът за мой ужас е някакъв хибрид между шпионаж и любовна история и всичко завършва с пречукване на двамата партньори при стената на Берлин. Трагедията впрочем прониква в главата ми доста епизодично и с маса пропуски, защото през цялото време съм зает с една трагедия от друго естество, а именно моята собствена. Трагедията на човека пред херметически затворената каса. Не мога да уловя нищо чрез наблюдение, понеже съм изолиран в един кабинет, дето наблюдавам само телосложението на секретарката си. Не мога да доловя нищо от случайно дочутите разговори, защото те нищо и не съдържат. Не мога да предизвикам сам разговори, защото е запретено, нито да проследявам когото и да било, защото е също запретено, нито да правя опит да се вмъкна дето и да било, защото е още по-запретено. Не мога да използувам апаратура, нито има де да я използувам. Не мога да прибягна дори до услугите на Едит, защото това е опасно и вероятно безполезно. Не мога да упражнявам никакъв натиск над никого. Тогава какво мога? Да гледам филми. Да пиша служебни писма. Да се развличам с една жена, за която не съм дори забавен. Да скучая. Да си ям нервите. Да чакам.
— Тъжно, нали? — пита Едит на излизане.
— Много — отвръщам, като мисля за своето.
— И доста правдоподобно.
— Не знам — казвам. — Не ги разбирам тия работи.
— Аз също. Но изглежда правдоподобно.
— Е, да, понеже свършва трагично. Трагичното винаги е правдоподобно, защото повечето неща свършват трагично.
— Така ли мислиш?
— Какво има да мисля. Очевидно е.
— Казват, че има и щастливи хора…
— «Казват»… Когато някой ти каже така, попитай го кои точно са тия щастливи хора и ще му запушиш устата.
Ние вървим бавно по Калверстрат, изпълнена с гъсти тълпи народ в тоя вечерен час. Калверстрат, това е Царството на пешеходците в Амстердам, които са си извоювали един периметър, затворен за всякакви коли. Дъждът като по чудо отсъствува от пейзажа, но вместо него се е настанила мъглата и през прозирните диплещи се завеси на тая мъгла осветеният улей на улицата изглежда странен, като видение с разноцветните неонови надписи, светлините на витрините и сенките на минувачите, всичко туй смътно и неясно, сякаш някой го е нарисувал бегло, а после го е размил с вода.
— Ти не си жизнерадостен човек, Морис — подхваща наново след известно мълчание Едит. — Странно, пълен си с енергия, а не си жизнерадостен.
— Затова пък ти преливаш от веселост.
— Бих преливала може би, ако имаше отде да я взема.
— Изцеждай от време на време спомените от детството — съветвам я.