Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
Звънецът в коридора тъкмо секва, когато прозвучава втори. Тоя път е телефонът. Секретарката ми знае добре кой може да звъни, затова само натиска копчето, за да превключи на моя апарат, и аз вдигам слушалката.
— Морис, момчето ми, ще приемеш ли една чаша от мене, или бързаш да се прибереш?
— При условие, че и ти ще приемеш една от мене.
— Чудесно. След пет минути ще бъда в кафенето.
Подавам папката с кореспонденцията на Едит и ставам:
— Ще се отбием с Райман на ъгъла. Ако искаш, ела.
— А, не, мерси. Само гледай да не продължите при стриптийзите. Довечера сме канени у Питер.
Още една положителна черта: знае да ти дава паузи и да не се лепне за тебе като ревнива съпруга.
Заварвам Райман на малка масичка до витрината. Масичките тук са малки, защото и заведението е малко, кокетно кафененце с неони, пластмасови облицовки и огледала, направено като че за пет души и все пак годно да побере две-три дузини от чедата на «Зодиак».
— Да вземем цяла бутилка, а? — предлага луничавият, след като сядам срещу него. — Да спестим труда на келнера в тая навалица.
Цяла бутилка мартини е малко прекалено за един скромен аперитив, обаче това не е обезпокояващо, когато имаш пред себе си партньор, който се налива като дупка. Донасят в кофичка с лед бутилката и шише газирана вода и Райман със сериозния си вид на професор пред лекция напълва чашите. Той е почти винаги сериозен, но особено когато му предстои голямо пиене. Опитваме температурата на мартинито с по една едра глътка. После следва вечният встъпителен въпрос:
— Какво ново?
И моят неизменен отговор:
— Вън от сделките, нищо особено.
Пред бара, на три крачки от нас, стърчат в гъста редица представители на по-низшия персонал, пият и бъбрят помежду си. До мене достигат откъслечни фрази от приказките им. Все незначителни. Винаги незначителни. Край витрината с равни машинални крачки минава и отминава Ван Алтен, забил поглед в земята.
— Такива като тоя са просто загадка за мене — казва Райман, забелязал фигурата на архиваря.
За мене също. И специално тоя. Но това не е нужно да се изрича.
— Не съм го видял ни веднаж да влезе в заведение…
— Вероятно нему стигат парите.
— …Нито да наруши погребалния си израз.
— Сигурно е болен от жлъчка.
— Възможно е. Но за парите не съм съгласен. И на мен парите не ми стигат, обаче това не ми пречи да живея като човек.
— Парите никому не стигат — забелязвам философски.
Райман ме поглежда замислено, помълчава, после казва тихо:
— Бихме могли да имаме повече и аз, и ти, ако нашият скъп Адам не си пъхаше носа навсякъде.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— За жалост Уорнър има дълъг нос…
— Не чак толкова. Вината е повече у мене, че проявих наивност. Тоя човек така те омотава с въпросите си, че когато се усетиш, може да изтървеш тъкмо туй, което си решил да не изтърваваш. Но това ще ми послужи за урок. В края на краищата ние се борим за каузата на свободния свят, а не за дребни изгоди. Не е ли така?
— Ако питаш сериозно, Конрад, мене лично каузите без изгоди не ме интересуват особено. Може да ти звучи меркантилно, обаче животът е твърде къс и при това един-единствен, така че каузите…
— Съвършено вярно И все пак когато добрият приход идва от едно благородно дело, задоволството е по-голямо.
— Прав си — съгласявам се на свой ред. — Гарнитурата също има значение. Но това не й пречи да си остава гарнитура.
Единомислието по въпроса ни окуражава да си налеем още по чашка мартини и да го изпием, гледайки се с взаимно одобрение.
— Ако си готов на пълна дискретност, мисля, че бихме могли да уредим нещо полезно и за двама ни — казва тихо Райман.
— Конрад, аз съм твой приятел и смятам, че съм го доказал. Обаче не искам да проиграя мястото си…
— Няма такава опасност — успокоява ме луничавият. — Всичко ще стане в съвсем редовна форма. Няколко пътувания из Изтока за разширяване на сделките. Ще пътуваш сам, значи, всичко ще стане без свидетели. Ван Вермескеркен няма да ти откаже — интересите на работата изискват.
— А рискът?
— Минимален. Колкото да осигури печалбата. Впрочем имаш време сам да прецениш.
— Но нямам данни…
Райман се усмихва едва-едва с тънките си устни:
— Смятай го към пет хиляди за един удар.
— Ти ме изкушаваш, Конрад.
— Правя ти дребна услуга, нищо повече.
Помълчавам, като да размислям. После забелязвам:
— Лошото е, че един минимален риск, щом почне да се поема многократно, престава да бъде минимален. Ако не те пипнат на петия път, ще те пипнат на десетия.