Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
— Стига да е по силите ми.
— Напълно е по силите ти. Това е дребна работа, която и аз сам бих свършил, но ти разбираш, че не е удобно, след като си заел позата на болен, да тръгнеш да се разхождаш из града. Още повече ти си тук съвсем нов и вън от подозрение. Така че…
Той ми излага набързо и все тъй полугласно характера на услугата, която очаква от мен. Да взема чантата и да изляза. Да намеря булевард Толбухин — първата улица вдясно след паметника с конника — този и този номер, този и този етаж. Да позвъня три пъти късо и да питам за господин Едикойси. Да кажа на господин Едикойси: «Извинете, знаете ли френски?», на което онзи трябва да отвърне: «Разбирам го, но ако говорите по-бавно.» След като бъда въведен вътре, да съобщя, че ида от страна на Бернар, а на въпроса: «Кой Бернар, по-младият или по-възрастният?», да отговаря «Бернар, бащата.» После да оставя чантата и да си тръгна.
— Както виждаш, съвсем просто.
— А ако има някой подире ми?
— Ако има някой подире ти, ще направиш малък кръг и ще се върнеш обратно тук с чантата. Вчера нямаше никой след нас. Днес е още по-малко вероятно да те следят. Разбира се, трябва да си отваряш очите, и то, както ти казах, без да даваш вид, че се озърташ.
— А ако ме хванат?
— Говориш глупости. Мислех, че си по-смел.
— Не става дума за смелост и за страх. Но човек трябва да има предвид всички възможности. Също като при обсъждането на една сделка.
— Е, ако те хванат, което няма да стане, първото е да пуснеш една измислица: някакъв стар клиент, като е чул, че идваш в България, ти е връчил чантата с молба да я предадеш еди-къде си. Ти дори не знаеш какво съдържа…
— Последното е самата истина — забелязвам наивно.
— Именно. Ще се държиш на тая версия и нищо повече. Аз ще те освободя, това ти го гарантирам. Обаче за да мога да те освободя, условието е да не ме натапяш. Иначе как ще те освободя. Изобщо не забравяй, че «Зодиак» е сила и нямаш никакви основания да трепереш.
Осъществявам нареждането точно по разписанието и в рекордния срок от половин час. Оказва се, че няма нищо по-лесно от това да изпълняваш шпионска задача в собствената си страна при условие, че съответните органи са предварително в течение.
Връщам се тутакси в хотела и влизам в стаята на луничавия, като в бързината пропускам да почукам. Райман, застанал до прозореца, трепва от изненада и се обръща:
— А, ти си. Най-после
— Защо «най-после»? Всичко стана просто светкавично.
— Да, но на мене ми се стори, че минаха векове. Не мисли, че те подценявам, Морис, обаче все пак ти нямаш голям опит в тия работи. Достатъчно ми бе да си представя как се озърташ по ъглите, за да ме облее студена пот.
— Може да нямам опит, но не съм се озъртал накъде, което не ми попречи да констатирам, че не съм под наблюдение.
— Чудесно. Ти ми направи голяма услуга.
— О, една услуга, която не ми струва нищо — отвръщам скромно.
И не съм твърде далеч от истината.
Последната част на мисията ми тук минава твърде леко и заслугата за това е на Райман, без той дори да го подозира. Неразположението му предизвиква един лекарски преглед, една констатация за лека простуда и няколко таблетки, които укрепват значително ако не организма, то поне съня. Малко след прегледа луничавият заспива като камък и аз съвсем редовно същата вечер излизам от хотела и се отправям за съответното учреждение.
И ето я отново картината, която толкова пъти съм виждал, само че сега не въображаема, а напълно реална: генералът, полковникът и моят шеф сред осветения от тежкия полилей кабинет, обърнали лица към мене и преценяващи внимателно всяка моя стъпка и всеки сантиметър на всяка стъпка. Всъщност те са вече в течение на по-главното и се интересуват само от някои дребни детайли, някои такива детайли, които ме карат от време на време да вадя кърпата и да бърша челото си.
Полковникът, то се знае, не може да се въздържи от известни критични бележки, макар и тъкмо по подробностите. Една от тия миниатюрни подробности е моята снажна секретарка. Не в сегашната си роля, а в началната. Полковникът нарича назначаването й «скок в тъмното».
— А това не беше ли скок в тъмното — да вървя по софийските улици с риск всеки момент някой познат да ми каже «здрасти»? — връщам си го аз, понеже знам, че цялата операция е минала през ръцете на полковника.
— Излишно си се тровил — забелязва онзи спокойно. — Всичко беше тъй подредено, че никой не би имал време да ти каже «здрасти».
«Можеше да ми го съобщиш по-рано» — помислям аз, но не произнасям фразата, защото в тоя момент прозвучава гласът на генерала:
— Нека не се отклоняваме…