Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
— В търговията — да. Но аз мисля, че тоя човек има и втора специалност…
— Всеки си има и втора специалност. Някои през свободните часове се занимават с риболов, други — с пощенски марки, трети — с разузнаване. Търговско, разбира се.
— Невъзможен си.
— Но ако Еванс държи архива — продължавам, като се старая да вървя под чадъра на Едит — и ако в тоя архив наистина се намира нещо сериозно, той няма да го повери на местен човек като Ван Алтен.
— Ван Алтен не е местен човек. Той е докаран от Америка. А в Америка е емигрирал през време на войната.
— От кого изцеди тия сведения? — питам недоволно.
— Случайно ги научих — отвръща жената.
Готвя се да забележа нещо по повод на туй «случайно», когато Едит ме изпреварва с едно «шшт» и спира на тротоара до моста.
Тъкмо пред нас се издига тъмната фасада на «Зодиак». Това са всъщност четири тесни стари сгради, долепени една до друга, и чиято вътрешност навярно допълнително е била преустроена и съединена с общи коридори. Сградите са триетажни освен четириетажната ъглова постройка, дето се помещава кабинетът на Еванс. Кабинетът на Еванс заедно с преддверието, дето седи секретарката, заема целия трети етаж. Очевидно е, че до помещението над тоя етаж трябва да се стига откъм кабинета на Еванс при положение, че в преддверието няма и помен от стълба.
Тоя четвърти етаж, към който в момента са устремени погледите ни, има само два прозореца, и двата плътно затворени с тежки железни капаци.
— Ето виж — прошепва Едит.
Наистина в тясната пролука под капаците ясно се очертава ивица жълта светлина.
— Сигурно Ван Алтен още се рови в архива, ако това е изобщо архив — промърморвам.
— Или пък има нощно дежурство — подхвърля секретарката ми.
— Да тръгваме — казвам, — защото отново пуснаха душа.
Дъждът наистина внезапно се е засилил. Тъкмо се готвим да продължим, и вратата на «Зодиак» се хлопва. Една тъмна сянка се насочва право към нас. Едит, изглежда, е познала. Човекът, който идва насам, е Ван Алтен, но ивицата светлина продължава да се процежда под капаците на четвъртия етаж.
Обръщам се бързо гърбом към фасадата, прегръщам с две ръце жената до мене и притискам устни до устните й. И не знам тия ласкави устни ли са виновни, или това е от атмосферата на дъжда и на нощта, или от разказа за елхата на бедните деца, но прегръдката ми изведнаж става силна и трескава, додето смътно чувам човекът да ни отминава и да поема по моста, и малко по-късно Едит да произнася:
— О, Морис Ти никога не си ме целувал така.
Седма глава
Казах вече, че сме септември месец. Не ми остава друго, освен да потвърдя казаното, като уточня само, че се касае за следващия. Една година е минала от вече описаните дреболии, а аз съм още в Амстердам и в голямото семейство на «Зодиак» и едновременно с това — все тъй далеч от целта, толкова далеч, че дори всъщност нямам представа каква точно е тази цел.
Седя в кабинета си и довършвам прегледа на кореспонденцията за този ден. Небето през прозореца е виолетовосиво от влажните надвиснали облаци, които в мудни върволици пълзят към морето. Понякога между тежките облаци се отваря малка пролука и оттам се спуска сноп слънчеви лъчи, които огряват ярко и ненадейно някоя зеленясала камбанария или някой стръмен керемиден покрив. После пластовете облаци се наместват и навън отново става глухо-сиво и мрачно като пред мръкване.
Секретарката ми е на мястото си, сиреч точно в центъра на погледа ми, когато река да вдигна очи от писмата. Тя е потънала в четене на някакви книга, вероятно по история на киното. След «сериозния» джаз туй е втората страст на Едит, по моему също тъй непонятна като първата. Да гледаш филми, в това още има някакъв смисъл, като способ да утрепеш два часа. Но да нагъваш цели томища, за да се осведомяваш кой, как и с каква цел е правил тия филми, туй вече надхвърля границите на въображението ми. И все пак аз леко бих се примирил с тая тиха лудост на секретарката си, ако четенето не беше придружено за по-голямо удобство с нехайно кръстосване на импозантните бедра.
Би било несправедливо да твърдя, че нищо не върша. Напротив, сделките вървят добре и ние двамата с моя Клод Ришар често се радваме като последни глупаци, че «Хронос» вече здраво е утвърдил реномето си на някои пазари и дори постепенно си пробива път на Запад. Между писмата, които лежат пред мене, се намират някои доста едри, последни по дата поръчки и аз си казвам, че ако и другата работа вървеше, както тая, би трябвало да си хвърлям шапката.
Обаче другата работа не върви. Изкуството да чакаш. Но изкуството да чакаш не е автомат за печалби. Можеш да чакаш самоотвержено и търпеливо някой влак, обаче ако го чакаш там, където влакът не минава, едва ли ще го дочакаш. Понякога ми идва мисълта, че моето положение е тъкмо от тоя род. Аз съм се залостил в «Зодиак» и мисля, че с това съм извършил голям подвиг, а всъщност няма никаква гаранция, че «Зодиак» е нещо повече от търговска фирма. Напротив, наблюденията ми все повече ме убеждават, че това е едно съвсем редовно предприятие от голям ранг, с делови връзки по целия свят и с най-разнообразни сектори на производство, перални машини и хладилници, прахосмукачки и електрически печки, ютии и миксери, електрически самобръсначки, фотоапарати, грамофони, радиоапарати, телевизори и дори часовници «Хронос». Изобщо има всичко, освен шпионаж.