Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
— Много съжалявам — говореше тя на заместник-коменданта, — но ще трябва да го преглътнете. Отсега нататък няма да обучавам хора, които вие сте осакатили!
Дебелият заместник имаше измъчен вид.
— Но, графиньо — примоли се той, — ако не им режем езиците, преди да ви ги пратим, ще издадат Спитеос, когато ги продадем!
— И преди съм ви казвала, но се налага да повторя. Хората, избрани и пратени тук за обучение, не знаят къде са докарани. И не успяват да разберат, докато са тук. Освен това мога да им наложа постхипнотична заповед да не отговарят на подобен въпрос, ако въобще някой се сети да им го зададе. Просто е безсмислено жестоко да им отрязвате езиците. Толкова по-трудно става да ги обуча.
Заместникът почти изстена.
— Това е положението вече — продължи графиня Крек. — Много пъти се опитвах да постигна разбирателство, но решението ми отсега нататък не подлежи на обсъждане. Ако ми пращате повредени хора, няма да ги обучавам. И това ще означава край на вашата програма за продажби.
Офицерите се размърдаха неспокойно. Нервно опипваха с очи дръжката на метлата, служеща за подпора на графинята. Само с едно светкавично движение би могла да я забучи във всеки от тях, преди дори да трепнат.
Заместник-комендантът знаеше, че пръв би усетил дръжката в червата си. Никак не му беше приятен този разговор и сега с някакво подобие на облекчение се предаде. Вдигна ръка в знак на помирение.
— Добре, добре. Ще бъде, както вие искате.
Тя се засмя доволно. Очите ми изскочиха. Графиня Крек да се усмихне дори?!
Заместник-комендантът се изниза с подчинените си. Шепнеха си и уплашено я поглеждаха през рамо.
Графиня Крек струпа купчина отпадъци и я изсипа в кутия, която подритна към асансьора. Пееше си! Без думи, само мелодията на пошличка балада.
Нейните хора и техниците бяха към края на работата си, защото се движеха двойно, дори тройно по-бързо. Очите им току се стрелкаха към нея, докато припряно придаваха блясък на цялото място. Бяха ужасени от промяната в нея.
И аз прекалено силно се страхувах, за да я доближа. Предположих, че се е побъркала окончателно. Кой можеше да каже какво би направила след миг! Нали по високите плата над Кабар казват: „Лепъртиджът не си губи зъбите.“
Честно казано, макар и да нямах никакво време, не смеех да говоря с графинята. Ломбар беше далече, високо в кулата си, а Крек стоеше насреща ми!
Подчинените й вече нямаше какво да правят. След малко се отдръпнах в един ъгъл. Сигурно движението привлече вниманието й.
Тръгна към мен с танцова стъпка.
— О, Солтан, толкова се радвам да те видя!
И ми се усмихна приветливо. Тази усмивка ме довърши. Близо до стената видях голямо тапицирано кресло, съвсем ново. А над него бяха монтирали нова светлинна плоча. Пред креслото забелязах и ниска маса с още едно кресло от другата й страна. Току-що създадено уютно ъгълче. Дотътрих се до креслото и рухнах в него.
Тя се обърна и огледа цялата зала. Плясна с ръце. Онези четиридесет мъже моментално впериха погледи в нея.
— Мисля си — каза графиня Крек, — че за днес стига. Свършихте добра работа. Всички сте много потни, затова вървете да си изперете дрехите и да се изкъпете. И понеже сте на крак от полунощ — тя поспря и се усмихна весело, — свободни сте за днес!
Същия ефект бихте постигнали, ако насочите към тези хора бластерно оръдие. От незапомнени времена никой не беше чувал за подобно събитие в Спитеос. Спогледаха се. Озърнаха се към вратата — дали пък вече не са дошли взводовете за разстрел? Пак я погледнаха. От години работеха за графиня Крек. Не разбираха. Тя се засмя.
— Хайде де, бягайте!
Ужасени, те се пръснаха към изходите и се изпариха.
Тя се завъртя и тръгна към мен. На половината път усмивката й изчезна, а очите й блеснаха!
Знаех си. Нямаше как да продължи тази промяна. Нали това беше графиня Крек! Свих се в очакване на удара.
Ръката й ме сграбчи и ме изтръгна от креслото като кука на товарен кран. Захвърли ме на пода.
После направи нещо абсолютно идиотско. Свали парчето плат от главата си и грижливо изтри седалката на креслото, сякаш аз го бях изцапал. Погледна ме свирепо.
— Това кресло не е за тебе! Това — тя посочи малката гарнитура от двете кресла и масичката — е подредено за Джетеро!
Но веднага омекна, засуети се да доведе композицията до съвършенство и постави на масичката няколко книги и машина за езиково обучение. После ласкаво потупа креслото.