Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
След една особено кошмарна нощ бях отишъл в жилището на Алберт. Спах през цялата нощ, но сигурно отново имах температура, защото сънувах много и все шантави работи. Около мен танцуваха познати и приятели, сякаш бях лагерен огън, който мята ръце към небето, пращи и хвърля искри, но съвсем напразно: небето над него и земята около него са грижливо оградени, за да гори безопасно. Останалите обикаляха извън кръга, показвайки се от време на време от тъмнината и разтваряйки се отново в нея. Зовяха ме и ми махаха, но аз напразно се протягах към тях, не можех да достигна. Понякога, ако внезапно се втурнех натам, отскачаха с писък да не ги изгоря. А аз само исках да ги прегърна всичките, да почувствувам хладината на телата им, гладката им кожа, допира на дрехите им. Само за момент, след това не ме интересуваше, ако ще и да се изпепеля. Но те не разбираха какво исках, смятаха ме за враг, а аз ридаех за тяхното приятелство.
С отминаването на минутите, часовете вече и те разбираха, че съм безопасен, започнаха да ме дразнят. Мъжете мятаха върху мен сухи съчки, за да хвърлям нависоко сноп искри от мъка; жените разтваряха блузите си и вдигаха нависоко полите си. Плътта им припламваше в червената ми светлина, след което изчезваше в мъглата. Строполих се. За последно мярнах стегнатите като топка гърди на Бирике да изчезват в сноп светлина, след което стана тъмно и аз се събудих в мокър от пот чаршаф.
Посрещна ме суха, хладна, все още слънчева утрин. Главата ми беше бистра, но се чувствувах съвсем празен. Стоях на ръба на една дупка в леда, под мен се вълнуваше оловночерна дълбочина.
Взех един хладен душ, облякох се и след като закусих, взех ключовете на Алберт и тръгнах към жилищния комплекс. Алберт обичаше да снима, сам проявяваше и копираше снимките. Детинско удовлетворение, съзнавам го, но щом не ми идва нищо по-добро наум… Ако не ги видя, макар и на бледата, глупава снимка, вперили вдървена усмивка в аматьорското си старание да задържат мига в полет — нямаше да доживея до вечерта!
Добре познавах комплекса, въпреки че не исках да се „пренеса“ да живея там. Тук живееха много колеги и аз, макар и не често, бях идвал много пъти тук на гости. В комплекса имаше и нещо като клуб, там ходех по-рядко. Отчасти защото не ходех никъде, отчасти, но ако все пак излезех, Алберт ме мъкнеше със себе си в „Гърнето“. Аз обаче намирах за превзети „Гърнето“ и подобните на него изкуствено създадени псевдоинтелектуални институции. Бардакът си остава бардак, дори и момичетата в него да свирят на пиано или да смятат интеграли между две прегръдки. „Гърнето“, естествено, беше солидно място, комфортна и снабдена с климатична инсталация бохемска кръчма, където затворените в капана на бюрата си „бели яки“ за няколко часа можеха да си поиграят на плешиви и брадати момченца. В светския си живот аз мразех дори и онези бащи, които си играеха с влакчетата на децата си — тогава защо да обичам онези, които си уреждаха публични игрални площадки, където правеха сапунени мехурчета с уиски?
По-възрастната генерация най-често слизаше в така наречения клуб на комплекса, за да поиграе на карти, а в края на седмицата там танцуваха младите. Единственото смислено нещо понякога бяха филмовите прожекции. Тук при умерено посещение се прожектираха онези филми, които бяха пропаднали в града. Понякога само от любопитство отивах. Някои от тях наистина ме развличаха.
Най-последния не го бях гледал. Избледнелият му плакат, като минах покрай него, продължаваше да събира праха под стъклото. „Диво око“ — гласеше гръмкото заглавие, а под него стоеше името на един модерен режисьор. Рекламният плакат изобразяваше огромен увеличен обектив, а в средата на лещата — полугола жена от Западна Индия.
Продължих и влязох в блока, в който живееше Алберт. Ключът с лекота отвори бравата. Следите от стъпките ми останаха в тънкия слой фин прах, покрил пластмасовия под на антрето. (Познавах и бях свикнал със собствените си следи; обикаляйки по стари пътища, понякога се срещах и с такива, които вече бяха полузасипани от новия пласт прах…) В стаята беше още повече. Прозорецът зееше — вятърът го беше блъскал, докато всичките му стъкла не се бяха изпочупили, а нахлуващият прах се беше разположил в дебел слой по дивана, по столовете, по масата, по изсъхналите декоративни растения, по позлатените купи и по посредствените икони, които Алберт страстно колекционираше, въпреки че до една бяха фалшификати.
Не бях дошъл да чистя, но видях, че не мога да се докосна до нищо, без да се оклепам до уши. Върнах се в антрето и потърсих някакъв парцал в гардероба. Не намерих друго освен дрехи. Накрая изтрих мебелите с някакъв дебел вълнен пуловер. Знаех къде държи снимките си Алберт. Макар че любовта към реда никога не е спадала към достойнствата му, той пазеше филмите и копията, групирани и надписани, иначе би било безнадеждно начинание да намериш измежду хилядите някоя определена снимка. Въпреки това трябваше да отворя дузини кутии, докато открия снимки, които желаех да видя.