Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
— Сам, господине, щом слугата ти е в почивка — каза и се поклони.
Шофираше бавно, но с удоволствие, като човек, комуто рядко се удава тази възможност. Движението беше доста натоварено, властите се бяха абстрахирали тази нощ от един куп забрани, съзнавайки, че и без това никой няма да ги спазва. Въпреки това в повечето от случаите хората правеха път на голямата и блестяща кола. Плавахме в черно над тълпата, бавно и тайнствено, като пирати в нощта. На всеки ъгъл очаквах пред нас да се появят галеоните на испанската флота, превозващи съкровища.
Оказа се напразна надежда. Щом изплувахме от центъра на града към луксозните вилни квартали, движението започна да намалява. Улиците тук бяха по-тихи, само откъм вилите, сгушени в дълбочината на градините, от време на време се разнасяше откъслечен смях, между дърветата проблясваше светлина, издайнически свидетел на среднощни оргии. По всяка вероятност минавахме покрай кротки семейни тържества, но нощем фантазията винаги се развихря. А в такава нощ — двойно.
Вилата беше плоска и приземна. Беше се разположила удобно в дъното на поддържан, но безличен парк. Давид слиза на два пъти, докато прекара колата през заключената желязна врата. Докара ни чак до входа на къщата. В прозорците — никаква светлина, вратата — заключена. Разбира се, семейството му го няма у дома, а прислугата — ако има такава — сигурно е в почивка. От джоба си извади нови ключове, мина напред, извинявайки се, и запали лампите. Къщата отвътре изглеждаше още по-голяма и главното — по-широка. За обзавеждането вече не си спомням, сигурно защото не е имало нищо интересно. Удобни, меки мебели, килими, в които потъваш и естествено — множество книги, списания, сякаш цялото жилище беше работна стая с продължения.
Някъде забелязах едно бюро, на което в компанията на книги, бронзова мастилница и няколко пълни пепелника искряха красиви тоалетни принадлежности от оловен кристал. Одеколонът беше зелен, пудрата — кафява, лаковете за нокти — червени, ножичките — остри. Бързо се отдръпнах оттам, за да не става нужда от обяснения за съжителството.
Давид отвори едно барче и остави на нас да решим кой какво ще си налее. Междувременно изчезна за момент, след което се върна, балансирайки с огромна тава сандвичи.
— Не си мислете, че всичко това е за вас — оправдаваше се. — Когато работя през нощта, обикновено изгладнявам. Затова винаги ми се приготвят няколко сандвича в хладилника. Обслужвайте се.
Разпръснахме се и Жу, сякаш от това зависеше съдбата на човечеството, направи всичко възможно, за да ме обладае. Борех се упорито, защото не познавах терена, а Давид все пак ми е шеф. Ами ако се обиди? За щастие Давид, геният на физическите науки, измисли отнякъде музика и с това ме спаси от притесненото ми положение. Успях да изтикам Жу в средата на стаята да танцуваме и докато бавно се полюшвахме на паркета, притиснати един до друг, вече беше достатъчно пияна, за да помисли, че желанието й се е осъществило. Какво са правили през това време останалите трима, не знам. Но бяха заедно и това през обгръщащата ме мъгла ме успокояваше. Докато са трима, могат да си играят на много неща, но не и на лов на лисици.
Стреснах се от удар на гонг. Давид биеше гонга.
— Дами и господа — каза той и отметна косата си с чукчето за гонга. — Моля за малко внимание. След пет минути ще бъде полунощ. Време е да дойдете на себе си.
— А вие? — веднага попита Етел.
И тя не пропуска вица.
— Аз съм дежурен бог и като такъв — освободен от земни грехове.
— О, Зевсе, чуваш ли, къде ти е мълнията? — извиках толкова внезапно, че и сам се изненадах. Нашият дежурен бог ме погледна строго, после се обърна към Жу:
— Госпожице херцогиньо, положете малкия Гъливер в деколтето си, това ще го успокои — каза той, а Жу силно се изчерви. Това беше нощта на чудесата. А пък бяхме още само в началото.
— Ако разрешите, ще продължа — и Давид отвори бутилка шампанско. Внимателно наля. — Време е да дойдете на себе си… Ако не се лъжа, тук бях спрял. Смятам да държа тържествена реч, въпреки че ние, които присъствуваме тук, особено мъжете, знаем, че този тържествен момент е само конвенция. Неточен знак, рожба на споразумение, за оня момент, когато Земята минава през онова място със скорост тридесет километра в секунда, през което е преминала точно преди една година. Този момент вече е отминал, или едва предстои тази година, къде така, къде иначе — не знам. Но не е и важно. Важен е знакът, който показват часовниците. Можете ли да ми следвате мисълта още? Правилно. Така че бих искал да насоча любезното ви внимание към условните знаци. Най-значителното дело на френската революция е било създаването на метъра. Създаването на онзи условен знак, който е привел към общ знаменател амбулантния търговец, астронома и кантонера. Какво е метърът? Едно парче разстояние, от тук до тук. Какво е годината? Едно парче време, от тук до тук. Полезни, но произволни условни знаци. От последния вече остават само секунди и слагат граница на размишленията ми.