Позитронният човек

Винаги бе владял напълно тялото си. Още щом възприемеше необходимостта от някое движение и беше в състояние да го направи — безотказно, автоматично. Сега му се налагаше да прави съзнателни усилия, да се насочва сам. Вдигни си ръката, казваше си той. Премести я там. Сега я спусни надолу.

Това ли преживяваше и малкото дете, когато се бореше да овладее майсторството на съгласуваните движения?

Може би. Възрастта му надхвърляше сто години, но сега се чувстваше по-скоро дете, защото се движеше в едно съвършено ново тяло.

Тялото беше великолепно. Направиха го висок, но не прекомерно, за да не изглежда високомерен или заплашителен. Беше широк в раменете и тънък в кръста, крайниците му бяха гъвкави и атлетични. Избра си светлокестенява коса, защото червената му се струваше твърде крещяща, русата се набива в очи, а черната — прекалено мрачна. Човешката коса като че няма други цветове, ако не се смятат сивите, белите и сребристите оттенъци на старостта, но той не искаше да изглежда така. Очите му — фотоклетки наистина, но съвсем като истински на вид — също бяха кафяви, с леки златисти искрици. За тен на кожата Ендрю подбра нещо неутрално, смес от преобладаващото сред разнообразните човешки типове — по-наситено от бледорозовото на всички Чарни, но не особено тъмен. Така никой не можеше от пръв поглед да го причисли към определена раса, а и нали той не принадлежеше към нито една. Накара дизайнерите от „Ю Ес Роботс“ да нагласят видимата му възраст някъде между трийсет и пет и петдесет човешки години — достатъчно възрастен, за да бъде зрял, но не и да изглежда стар.

Да, чудесно тяло. Вярваше, че ще бъде щастлив в него, щом свикне.

Всеки ден отбелязваше малък напредък. Всеки ден овладяваше по-добре елегантната си фигура на андроид. Но процесът беше ужасно бавен, мъчително бавен…

Пол беснееше.

— Ендрю, те са те повредили. Ще заведа иск срещу тях.

— Не бива, Пол. Никога няма да докажеш, че са били з-з-з…

— Злонамерени ли?

— Да. Злонамерени. Пък и ставам по-силен, по-ловък. Това е само тр-р-р…

— Треперене?

— Травма. Преди никога не е имало такова п-п-п…

Ендрю говореше много бавно. Учудващо трудно се справяше с речта, всъщност това като че най-силно го затрудняваше, бореше се да оформи всеки звук. За Ендрю беше мъчение да измъкне думите от себе си, както беше мъчение и за всеки, който го слушаше. Целият гласов механизъм коренно се различаваше от предишния. Безотказният електронен синтезатор, който толкова убедително наподобяваше човешките звуци, отстъпи място на резониращи камери и подобни на мускули нишки, които ги управляваха. Би трябвало да възпроизвеждат глас, абсолютно неотличим от човешкия. Но сега Ендрю сам оформяше всяка сричка по начин, който му бе спестен преди от автоматиката и това се оказа трудна работа, много трудна.