Възгледите на един клоун

— Подарете ми едно хлебче!

Страх ме беше, че някой може да влезе. Тя ме погледна, тънките й скръбни устни се стиснаха още повече, но след това се закръглиха, станаха някак по-плътни и без да произнесе нито дума, пъхна в едно пликче три малки хлебчета и парче кейк и ми ги подаде. Струва ми се, че дори не казах благодаря, когато поех пликчето, и бързо излязох. Седнах на стъпалата пред входа на къщата, където живееше Едгар, започнах да ям хлебчетата и от време на време опипвах джоба си, за да се уверя, че чекът за двайсет и две марки е още там. Двайсет и две беше чудновата цифра, размишлявах за това от какво ли бе произлязла, може би беше остатъкът от някаква сметка или пък виц, а може би беше чиста случайност. Странното беше обаче, че там стоеше не само цифрата 22, а бе написано и словом „двайсет и две“ и дядо положително беше мислил за нещо, когато го беше писал. Тъй и не можах да го проумея. По-късно разбрах, че всъщност съм чакал Едгар на Енгелсщрасе в Калк само час и половина: тогава времето ми се стори цяла вечност, пълна с униние — тъмни фасади и изпарения от химическата фабрика. Едгар се зарадва, че ме вижда отново. Той направо сияеше, потупваше ме по рамото, заведе ме в неговата стая, където на една от стените висеше голяма снимка на Брехт, под нея — китара и множество книги джобен формат, поставени върху лично от него направена лавица. Чух, че вън той се скара на хазяйката си, че не ме бе пуснала вътре, после се върна с ракия, разказа ми все още сияещ, че току-що спечелил цяло сражение в театралния съюз срещу тия „нехранимайковци“ от ХДС, а после ме покани да му разкажа всичко, което бях преживял, откакто не се бяхме виждали. Още като деца ние в продължение на дълги години бяхме играли заедно. Неговият баща беше учител по плуване, а след това беше пазач на игрището близо до нашата къща. Помолих го да ми спести приказките, обясних му накратко положението, в което се намирах, и после го помолих да ми осребри чека. Той се показа изключително мил, разбра всичко, даде ми веднага трийсет марки, изобщо не искаше да вземе чека, аз обаче го умолявах да го приеме. Струва ми се, че едва не се разплаках, докато настоявах да го вземе. Той го прибра, пообиди се, а аз го поканих да ни дойде на гости и да види моите тренировки. После ме изпрати до трамвайната спирка при пощата в Калк, но щом видях на другия край на площада свободно такси, изтичах до там, влязох в таксито и само зърнах отдалеч обърканото, обидено, бледо, едро лице на Едгар. За пръв път в живота си си позволявах да взема такси и ако изобщо някой човек е заслужавал някога такси, то това бях аз през онази вечер. Просто нямаше да издържа да прекося целия Кьолн с безкрайно бавния трамвай и да чакам още цял час, докато видя Мари. Таксито излезе близо осем марки, дадох на шофьора още петдесет пфенига бакшиш и побягнах нагоре по стълбището на нашия пансион. Мари се хвърли разплакана на врата ми, а и аз се разплаках. И двамата бяхме изпитали толкова страх, струваше ни се, че сме били разделени цяла вечност и сега бяхме прекалено отчаяни, за да се целуваме, само непрекъснато си шепнехме, че вече никога, никога няма да се разделяме, „докато смъртта ни раздели“ — прошепна Мари. После тя „се приготви“, както го наричаше — напудри се, начерви си устните и отидохме в една от кръчмичките на Венлоер щрасе, изядохме по две порции гулаш, купихме си една бутилка червено вино и се прибрахме в къщи.