Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
— Генехолм говореше за това, че аскетизмът е основа на пантомимата.
Все още не казвах нищо. Само го гледах с „празни очи“ като марионетка от куклен театър на Клайст. Дори не бях ядосан, само смаян по някакъв начин, който превръщаше онова, което бях научил с труд — да имам празни очи, в мой естествен израз. Той се нервира, на горната му устна се появиха капчици пот. Първият ми изблик все още не беше гняв или огорчение, нито дори омраза, празните ми очи бавно се изпълниха със съчувствие.
— Мили тате — казах тихо, — двеста марки съвсем не са малко, както изглежда мислиш ти. Това е една хубава сума, не искам да споря с теб, но знаеш ли поне, че аскетизмът е скъпо удоволствие, във всеки случай онзи аскетизъм, за който говори Генехолм, защото той има предвид диета, а не аскетизъм, много постно месо и салати — най-евтината форма на аскетизма е глад, но гладен клоун — е, това е все пак по-добре от пиян клоун.
Отстъпих назад, беше ми толкова неудобно да стоя толкова близо до него и да го наблюдавам как капките пот по устните му наедряват.
— Виж какво — продължих, — да не говорим за пари, както подобава на джентълмени, а да говорим за нещо Друго.
— Но аз наистина искам да ти помогна — каза той отчаяно, — с удоволствие ще ти дам триста марки.
— Сега не искам да чувам нищо за пари — казах тогава, — исках само да ти обясня какво беше най-поразителното за мен в нашето детство.
— Какво? — попита той и ме погледна, сякаш очакваше смъртна присъда.
Той си мислеше, че ще започна да говоря за любовницата му, на която бе построил вила в Годесберг.
— Спокойно, спокойно — казах, — ще се учудиш. Най-поразителното в нашето детство беше познанието, че в къщи никога не получавахме достатъчно за ядене.
Той потръпна, когато казах ядене, преглътна, след това се засмя пресилено и попита:
— Искаш да кажеш, че никога не сте били истински сити?
— Точно това — отговорих спокойно, — ние никога не се насищахме истински, поне не в къщи. И до днес не знам, дали това бе от скъперничество или от принципност, бих предпочел да е било от скъперничество — но знаеш ли всъщност какво усеща едно дете, когато цял следобед е карало велосипед, играло е футбол или е плувало в Рейн?
— Предполагам апетит — каза той хладно.
— Не — казах аз, — глад. По дяволите, като деца знаехме само, че сме богати, много богати — но нищо не виждахме от тези пари — дори не се хранехме както трябва.
— Липсвало ли ви е някога нещо?
— Да — отговорих, — ще ти кажа: храна, а освен това и джобни пари. Знаеш ли какво ми се ядеше винаги като дете?
— Боже мой — промълви той боязливо, — какво?
— Картофи — отговорих. — Но мама тогава беше обзета от манията за отслабване — нали знаеш, тя винаги вървеше пред своето време — и у нас постоянно беше пълно с някакви глупави дърдорковци, от които всеки имаше своя теория за хранене, за съжаление в нито една от тях картофите нямаха положителна роля. Момичетата в кухнята понякога си варяха картофи, когато вас ви нямаше: варени необелени картофи с масло, сол и лук, понякога ни будеха и ние слизахме в кухнята по пижами и при условието, че ще мълчим, можехме да се наядем с картофи. Най-често в петък ходехме у семейство Винекен, там винаги имаше картофена салата и госпожа Винекен ни пълнеше чиниите. А у нас в панерчето винаги имаше много малко хляб, това бе срамна работа, нашето панерче, този проклет хрупкащ хляб като сухар, или няколко филийки, които „по здравословни причини“ бяха почти изсъхнали — когато отивахме у Винекенови и Едгар тъкмо беше купил хляб, майка му държеше хляба с лявата ръка на гърдите си, а с дясната режеше филии, които ние улавяхме и мажехме с мармалад от ябълки. Баща ми кимна вяло, поднесох му цигарите, той взе една, дадох му и огънче. Съчувствах му. Сигурно е ужасно за един баща да разговаря за първи път сериозно със сина си, чак когато е на двайсет и осем години.
— Мечтаех и за още хиляди други неща — продължих аз. — Например за бонбони, балони. Мама смяташе балоните за чисто разточителство. Вярно. Те са разточителство — но цялата ни мания по разточителство не би стигнала да изпрати като балон в небето всичките ви мръсни милиони. И тези евтини бонбони, за които мама имаше особено мъдри теории, с които доказваше, че са истинска, истинска отрова. Но в замяна на това тя не ни даваше по-хубави бонбони, които не бяха отровни, а не ни даваше никакви. В интерната всички се чудеха — казах тихо, — че единствено аз никога не се оплаквах от храната, изяждах си всичко и намирах яденето прекрасно.