Морт

— Кой е? — прошепна тя.

— Аз съм, Морт — чу се съскане изпод вратата. — Пусни ме, моля те!

— Чакай!

Изабел зарови неистово по нощната масичка за кибрит, като събори шише тоалетна вода и бутна кутия шоколадови бонбони, която сега се състоеше предимно от обвивките. Когато най-после запали свещта, тя я нагласи на такова място, че да има максимален ефект, подръпна деколтето на нощницата си, така че да покаже нещо повече, и каза:

— Не е заключено.

Морт влезе, олюлявайки се в стаята. Миришеше на коне, скреж и мазилка.

— Надявам се — лукаво започна Изабел, — че не си се вмъкнал тук, за да се възползваш от мястото си в този дом.

Морт се огледа наоколо. Изабел беше цялата във волани и висулки. Дори тоалетката сякаш беше облечена във фуста. Стаята беше не толкова обзаведена, колкото натруфена в дантели.

— Виж какво, нямам време за губене — рече той. — Донеси тази свещ в библиотеката. И за бога, облечи си нещо нормално, всичко ти е навън.

Изабел погледна надолу, после сърдито вдигна глава.

— Добре!

Морт надникна навън през вратата.

— Това е въпрос на живот и смърт — добави той и изчезна.

Изабел видя как вратата се затвори със скърцане след него и откри синия халат с пискюлите, който Смърт беше измислил да й подари миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и който сърце не й даваше да хвърли, макар че й беше твърде малък, а и имаше зайче на джоба.

Най-накрая тя спусна крака от леглото, пъхна се в конфузния халат и изтопурка в коридора. Морт я чакаше.

— Татко няма ли да ни чуе? — попита тя.

— Още не се е върнал. Хайде.

— Откъде знаеш?

— Къщата е по-различна, когато той е тук. То е… то е като разликата между палто, когато го носят и когато виси на кука. Не си ли забелязала?

— Какво толкова важно правим?

Морт бутна вратата на библиотеката. Струя топъл, сух въздух излезе навън, а пантите на вратата изскърцаха протестиращо.

— Ще спасим живота на някой — каза той. — Всъщност, на една принцеса.

Изабел се очарова на мига.

— Истинска принцеса? Искам да кажа, тя може ли да усети граховото зърно през една дузина матраци?

— Може ли…? — Морт почувства как едно дребно безпокойство изчезва. — О, да. Аз си мислех, че Албърт е разбрал погрешно.

— Ти влюбен ли си в нея?

Морт се спря между рафтовете, долавяйки трескавото тихо скърцане между кориците на книгите.

— Трудно е да кажа със сигурност — отвърна той. — Така ли изглеждам?

— Изглеждаш малко развълнуван. А тя какво чувства към теб?

— Не знам.

— А! — възкликна Изабел свойски, с тона на експерт. — Несподелената любов с най-лошата възможност. Но може би не е добра идея да тръгнеш да пиеш отрова или да се самоубиваш — замислено добави тя. — Какво правим тук? Искаш ли да намерим книгата й и да видим дали ще се омъжи за теб?

— Чел съм я и тя е мъртва — каза Морт. — Но само технически. Имам предвид, не е умряла наистина.

— Хубаво, иначе това щеше да е некромантия. Какво търсим?

— Биографията на Албърт.

— Защо? Не бих казала, че той има такава.