Морт

— Кое от всичките имахте предвид?

— ВСИЧКИТЕ.

Непознатият стоеше щръкнал като дърво, а чашите, пълни със сироп и най-разнообразна растителност, изчезваха в качулката като на поточна линия.

Ето това е, мислеше си кръчмарят, това е стил, сега е моментът да си купя червено сако и може би малко фъстъци и краставички за тезгяха, ще сложа няколко огледала, ще сменя дървените трици. Той взе един прогизнал от бира парцал и тръкна ентусиазирано дървенията няколко пъти, като размаза капките от чашите с ликьора в петно с цветовете на дъгата, което пък свали лака. Последният от обичайните клиенти си сложи шапката и се запъти навън, като си мърмореше.

— НЕ ВИЖДАМ СМИСЪЛА — каза непознатият.

— Моля?

— КАКВО СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СЕ СЛУЧИ?

— Колко питиета изпихте?

— ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ.

— Тогава може да се очаква всичко — рече барманът и, тъй като си разбираше от работата и знаеше какво се очаква от него, когато хората пият сами по малките часове на нощта, започна да лъска една чаша с парцала за помията и рече: — Твоята госпожа те е изхвърлила, нали?

— МОЛЯ?

— Удавяш мъката, а?

— АЗ НЯМАМ МЪКА.

— Не, разбира се, че нямаш. Забрави, че съм го казал. — Той тръкна чашата още няколко пъти. — Просто си помислих, че помага, ако си поговориш с някого — рече той.

Непознатият мълчеше един миг и мислеше. После каза:

— ТИ ИСКАШ ДА СИ ГОВОРИШ С МЕН?

— Да. Защо не. Аз съм добър слушател.

— НИКОЙ НИКОГА НЕ Е ИСКАЛ ДА СИ ГОВОРИ С МЕН ПО-РАНО.

— Срамота.

— ЗНАЕШ ЛИ, ТЕ НИКОГА НЕ МЕ КАНЯТ НА НИКАКВИ ТЪРЖЕСТВА.

— Тц!

— ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ. ВСЕКИ МЕ МРАЗИ. НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ.

— Всеки трябва да има приятел — сериозно каза барманът.

— АЗ МИСЛЯ…

— Да?

— АЗ МИСЛЯ… МИСЛЯ, ЧЕ МОГА ДА БЪДА ПРИЯТЕЛ СЪС ЗЕЛЕНАТА БУТИЛКА.

Кръчмарят плъзна осмоъгълната бутилка по тезгяха. Смърт я взе и я наведе над чашата. Течността звънна по ръба.

— ТИ МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ПИЯН, НАЛИ?

— Аз сервирам на всеки, който може да остане прав на краката си, докато преброя до три — отвърна кръчмарят.

— ТИССИ АБСОРУУТНУ ПРАФФ. НО АС…

Непознатият млъкна, с ораторски пръст във въздуха.

— КАЗВАХ КАКВО АЗ?

— Каза, че си мисля, че си пиян.

— А! ДА, НО АЗ МОГА ДА БЪДА ТРЕСВЕН ВСЕКИ МОМЕНТ, КОГАТО СИ ПОИШКАМ. ТОВА Е ЕКЗПЕРИМЕНТ. А СЕГА ОТНОВО ИШКАМ ДА ЕКЗПЕРИМЕНТИРАМ С ПОРТОКАЛОВОТО БРЕНДИ.

Кръчмарят въздъхна и хвърли поглед към часовника. Нямаше съмнение, че ще спечели доста, особено след като непознатият хич не се тревожеше дали ще му надпишат сметката или ще му върнат по-малко ресто. Но ставаше късно; всъщност, ставаше толкова късно, че започваше да става рано. Освен това, в самотния клиент имаше нещо, което го объркваше. Хората в „Поправения Барабан“ често пиеха така, сякаш няма да има утре, но това беше първият път, когато той действително почувства, че може и така да е.

— ИСКАМ ДА КАЖА, КАКВО ИМА ДА ОЧАКВАМ? КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА? ЗА КАКВО НАИСТИНА Е ВСИЧКО ТОВА?

— Не мога да ти кажа, приятелю. Предполагам, че ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.