Морт

— Веднъж слизах тук — каза Изабел, шепнешком. — Ако стигнеш достатъчно далеч по рафтовете, книгите свършват и почват глинени плочки, каменни блокове, животински кожи и всякакви, дето са се казвали Ъг или Зог.

Тишината беше почти осезаема. Морт усещаше как книгите ги наблюдават, докато бродят из горещите, смълчани коридори. Всеки, който някога е живял, беше тук някъде, та чак до първите хора, които боговете са изпекли от кал или каквото беше там. Те не точно го отхвърляха, просто се чудеха защо е тук.

— Мина ли покрай Ъг и Зог? — изсъска той. — Много хора биха проявили интерес да разберат какво има там.

— Изплаших се. Пътят е дълъг, а аз нямах достатъчно свещи.

— Жалко.

Изабел спря толкова рязко, че Морт се блъсна в гърба й.

— Това би трябвало да е мястото, което търсим — каза тя, — сега какво?

Морт се взря в избелелите имена по кориците.

— Като че ли няма никакъв ред в подредбата им! — простена той.

Погледнаха нагоре. Тръгнаха по няколко странични алеи. Извадиха напосоки няколко книги от най-долните лавици, като вдигнаха облаци прах.

— Това е глупаво — най-сетне каза Морт. — Тук има милиони животи. Шансовете да намерим неговия са по-малки и от…

Изабел сложи ръка на устата му.

— Слушай!

Морт смотолеви нещо през пръстите й и после разбра съобщението. Той наостри уши, като се стараеше да чуе нещо над тежкото съскане на абсолютната тишина.

И тогава го откри. Леко, раздразнено драскане. Високо, високо над главите им, някъде в непроницаемата тъмнина на камарата рафтове, един живот още се пишеше.

Те се спогледаха, а очите им се разшириха. После Изабел рече:

— Ей там минахме стълба. На колела.

Малките колелца на дъното изскърцаха, когато Морт я подкара назад. Горният край също се движеше, като че ли той беше закачен за други колела някъде високо в тъмното.

— Така — каза той. — Подай ми свещта и…

— Ако свещта отива горе, и аз съм с нея — твърдо каза Изабел. — Спри тук долу и мести стълбата, когато ти кажа. И недей да спориш.

— Там горе може да е опасно — галантно рече Морт.

— Тук долу може да е опасно — изтъкна Изабел. — Така че, аз ще бъда горе на стълбата със свещта, благодаря ти.

Тя стъпи на най-долното стъпало и скоро беше само една къдрава сянка, очертана в ореола от светлината на свещта, и още по-скоро започна да намалява.

Морт закрепи стълбата и се опита да не мисли за всички животи, които го притискат. От време на време метеор от горещ восък тупваше на пода до него и вдигаше кратер в праха. Сега Изабел представляваше слаба светлинка високо горе, а той усещаше всяка стъпка, която вибрираше надолу по стълбата.

Тя спря. Стори му се много дълго време.