Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Щом вратите на крепостта се затвориха зад нас, започна втора тържествена церемония. Наложи се да останем на конете, под палещите лъчи на следобедното слънце, докато Келвар и градската аристокрация приветстваха Искрен. Зазвучаха фанфари, имаше възторжени речи — и всичко това примесено с тропот на копита и конско пръхтене. Най-после се свърши. Изведнъж започна всеобщо движение на хора и животни, а стройните редици се разпаднаха.
Мъжете наскачаха от седлата и се смесиха с конярите на Келвар, които поеха юздите и почнаха да обясняват къде може да се намери вода и овес. И което бе най-важното за войниците — къде има храна и подслон за тях.
Тръгнах след Хендс, хванал юздите на Сажда — и неочаквано чух да споменават името ми. Обърнах се и видях, че Сиг от Бъкип ме сочи на един от хората на лорд Келвар.
— Ето го — това е Фиц. Ей, Фиц! Ситсуел казва, че те викали! Искрен наредил незабавно да се явиш при него. Леон не бил добре. Хендс, погрижи се за Сажда.
Почти усещах как лелеяната вечеря ми се изплъзва. Но вместо това въздъхнах и се усмихнах любезно на Ситсуел, както ме беше учил Бърич. Съмнявам се, че той въобще забеляза усмивката ми. За него аз бях само човек, когото да повика и да отведе на нужното място в този хаотичен ден. Той ме отведе до покоите на принца и си тръгна. Почуках на вратата и един от стражите ми отвори незабавно.
— Слава на Еда, че дойде. Влизай. Горкото животно не иска да хапне нищо и принцът е сигурен, че е нещо сериозно. Побързай, Фиц.
Мъжът носеше герба на принца, но не го познавах. Изненадващо бе колко много различни хора знаеха името ми, без никога да съм разговарял с тях. В съседната стая принц Искрен нареждаше на някого на висок глас какви дрехи да му приготвят за вечерта. Но не той ме интересуваше сега, а Леон.
Приближих се до него и без да губя време, надникнах в ума му — сега Бърич беше далеч и не можеше да ми попречи. Леон вдигна тежката си глава и ме изгледа. Беше му горещо, очевидно скучаеше и жадуваше за просторни поля и весел лов.
За всеки случай приклекнах до него, погледнах му зъбите и опипах корема му, но това бе по-скоро за пред другите. После се почесах зад ухото и казах на човека, който ме бе придружил:
— Нищо му няма. Просто не е гладен. Хайде да му дадем вода и да почакаме да огладнее. А тази храна я отнесете, че ще се развали от топлото и ако я изяде, наистина ще се разболее. — Посочих препълнената с месо купа, оставена до муцуната на кучето, при вида на която стомахът ми отново се обади. Не зная за Леон, но аз с радост бих се нахвърлил на тези остатъци от гощавката. — Как мислите, дали в кухнята ще намерят нещо прясно за него? Нещо, което по-скоро да посъбуди апетита му?…
— Фиц? Ти ли си — чу се гласът на принца. — Какво му е на Леон?
— Ще ида да проверя — увери ме мъжът, разбивайки надеждите ми сам да отскоча до кухнята и да намеря нещо вкусно за хапване. Приближих се до вратата за съседната стая.
Принцът тъкмо бе излязъл от ваната и един прислужник го загръщаше с кърпа.
— Как е Леон?
Типично за Искрен. От седмици не бяхме разговаряли, но той не си губеше времето в приветствия. Сенч твърдеше, че това била една от слабите му страни, защото пропускал възможността да внушава на хората колко са важни за него. Принцът вероятно мислеше, че ако с мен се е случило нещо важно, някой ще му го съобщи. В него имаше някаква грубовата чистосърдечност, която харесвах, и вкоренена вяра, че нещата от само себе си винаги вървят към по-добро.
— Нищо му няма, господарю. Мисля, че е прегрял от пътуването. Нека преспи на хладно, да пие вода и да хапва по малко и утре ще се оправи.
— Чудесно. — Искрен се наведе да си избърше краката. — Сигурно както винаги си прав, момче. Бърич каза, че страшно разбираш от кучета, а аз имам вяра на стария воин. Но се притесних, Леон е тъжен и унил, а пък винаги е имал страхотен апетит. — Наистина изглеждаше разтревожен, сякаш в стаята му имаше болно детенце. Не знаех какво да кажа.
— Ако това е всичко, господарю, мога ли да се връщам в конюшните?
Той ме погледна учудено.
— Изглежда ми чиста загуба на време. Хендс ще се погрижи за твоя кон. Ти трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш за вечеря. Чарим? Имаш ли достатъчно вода за него?
Прислужникът, който подготвяше дрехите на леглото, се изправи.
— Разбира се, господарю. Ще подредя и неговите дрехи.
През следващия час светът, който познавах, се преобърна с главата надолу. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Всъщност Бърич и Сенч ме готвеха тъкмо за това. Сякаш всички останали освен мен знаеха какво става.
Принцът се облече и излезе още преди да скоча във ваната. Чарим каза, че отишъл да разговаря с капитана на стражата. Зарадвах се, че прислужникът е от приказливите. Изглежда, в неговите очи аз бях само едно наивно момче и това развърза допълнително езика му.