Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
На вратата се почука. Вашио се изправи. Леко му се поклоних, за да покажа, че сме свършили разговора. Той се пресегна и ме хвана за ръката.
— Чакай, трябва да ти взема мобифона.
Погледнах дланта му.
— Не нося.
Прошареният се втренчи в мен със заплашително изражение. Издържах на погледа му. Не го лъжех, но дори да беше така, не би ме накарал да го призная само с едно намръщване.
Лицето му омекна и той пусна ръката ми.
— Няма да те претърсвам. Тук никой няма право да носи мобифони и пейджъри. Много хора обичат да се обаждат на приятели и да им разправят какво става. Несигурно е.
Кимнах…
— Струва ми се разумно.
— Ако някой от охраната те види с мобифон, ще ти разкатаят фамилията. Просто да си го знаеш.
Кимнах отново, за да покажа, че разбирам, после се насочих към един от ъглите и останах там, наблюдавайки пристигащите хора. Някои познавах от клуба. Адонис беше по долнище на анцуг. Зачудих се дали ще се бие.
Стоях в ъгъла и гледах как складът постепенно се пълни. След около час видях Мураками да идва с двама бодигардове — не бяха същите, които го придружаваха в доджото. Той размени няколко думи с Вашио, който се огледа наоколо и ме посочи.
Внезапно изпитах усещането, че Мураками ми отделя повече внимание, отколкото бих искал.
Той сръга телохранителите си и тримата се запътиха към мен.
Адреналинът нахлу във вените ми. Усетих го. Небрежно се озърнах в търсене на подръчно оръжие. Не открих такова.
Те се приближиха и застанаха отпреде ми, един до друг, Мураками малко пред другите двама.
— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той. — Радвам се, че си тук.
— И аз се радвам — отвърнах, потривайки длани пред себе си, сякаш в очакване на забавлението. Всъщност това беше удобна отбранителна поза.
— Ще има три боя или общо трийсет минути бой, както дойде. Така всички ще получат равностойността на парите си. Ще ти обясня правилата.
Не разбирах защо ми го казва.
— Кой ще се бие? — попитах.
Мураками се усмихна. Изкуствените му зъби бяха бели. Хищнически.
— Ти — отговори.
Мама му стара. Погледнах го.
— Съмнявам се.
Усмивката се стопи и очите му се присвиха.
— Няма да си губя времето в приказки. Вашио каза, че те бива. Че за трийсет секунди си строшил глезена на някакъв тип. Сега неговият приятел иска отмъщение. Ще се биеш с него.
Адонис. Трябваше да се сетя.
— Иначе?…
— Иначе можеш да се биеш с тримата, които аз избера. Ако чак толкова те бива, ще се погрижа да имат полицейски палки. Това ще се хареса и на публиката. За мен е все тая.
Бях в безизходица. Избрах най-лесния изход.
— Ще се бия.
Очите му се сбръчкаха в сподавена радост.
— Да, естествено.
— Трябва ли да знам нещо друго?
Той сви рамене.
— Ще бъдете без ризи, обувки и оръжие. Иначе, всичко е позволено. Няма ринг. Ако прекалено се приближиш до публиката, ще те изтикат обратно в центъра. Ако решат, че бягаш от съперника си, ще получиш някой и друг тупаник и от зяпачите. Хубавото е, че победителят печели един милион йени.
— А какво получава победеният?
Мураками пак се усмихна.
— Ще уредим разноските по погребението.
Погледнах го.
— Аз ще взема парите.
Той се засмя.
— Ще видим. Сега внимавай. Ти си пръв. Разполагаш с петнайсет минути. Моите хора ще останат с теб, за да ти помогнат да се приготвиш — Мураками се обърна и се отдалечи.
Погледнах двете мутри. Те стояха на почтително разстояние и така намаляваха шанса ми неочаквано да се опитам да им избягам. Дори да успеех обаче, на вратата пазеха други. Неколцина ме наблюдаваха. Имах повече шансове да се справя с Адонис.
Зачудих се колко боеве се провеждат. Няколкото „награди“ щяха да намалят и дори да сведат до нула печалбата за организаторите.
Оставих тази мисъл и съблякох морскосиния си блейзер, после си свалих ризата и събух обувките. Озърнах се през рамо и видях, че Адонис прави същото.
В мен се раздвижи нещо зловещо. Усетих го в червата си, в тила си, в дланите си.
Помислих си за Мусаши, майстора на меча, който беше написал: „Не мисли нито за победа, нито за поражение, а само за това как ще посечеш и убиеш врага си.“
Започнах да загрявам. Стесних полезрението си. Нямаше значение къде се намирам.
Мураками се приближи.
— Да вървим.
Насочих се към центъра на помещението. Адонис вече чакаше там.
Зениците му бяха разширени и дланите му трепереха. Изглеждаше друсан, може би с какусейзай. Това за кратко щеше да му даде енергия, да му помогне да се съсредоточи.
Реших и аз да му дам нещо, върху което да се концентрира.