Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Даскелин дръпна силно от лулата; жарта в чашката просветля, после посивя отново.
— И това е твоята конспирация — каза той.
— Лоялността към краля не е конспирация — възрази Досън. — Отдавна трябваше да го направим. Но проспахме години и междувременно кучетата се вмъкнаха в къщата. Стига, Канл, много добре знаеш, че съм прав.
Даскелин почука по зъбите си с глинената дръжка на лулата. Очите му се присвиха.
— Казвай каквото имаш да казваш — подкани го Досън.
— Лоялността към крал Симеон е едно. Обвързването с дом Калиам е нещо друго. Аз съм… притеснен от промените, които предлагат Исандриан и неговата клика. Но да се замени един амбициозен човек с друг не е решение.
— Искаш да ти докажа, че не съм като Исандриан?
— Искам, да.
— Какво доказателство да ти дам?
— Ако ти помогна да отзовем Клин от Ванаи, това няма да ти донесе никакви дивиденти. Всички знаят, че синът ти е там под негово командване. И че не може да заеме мястото на Клин като протектор на Ванаи.
Досън примигна, отвори уста, после пак я затвори.
— Канл — започна той, но Даскелин отново присви очи. Досън си пое дълбоко дъх и издиша бавно. Когато заговори, гласът му излезе по-твърд от планираното. — Кълна се пред Бог и пред трона на Антеа, че синът ми Джори Калиам няма да стане протектор на Ванаи след като Алан Клин бъде отзован. Нещо повече, кълна се, че никой от моето семейство не ще се възползва от Ванаи. Ти би ли се заклел в същото, приятелю?
— Кой, аз?
— Ти имаш братовчед там, нали? Едва ли би искал да оставиш впечатлението, че подкрепата ти за трона е продиктувана от егоистични подбуди?
Смехът на Даскелин бе дълбок и толкова топъл, че подплаши за миг мразовитите нокти на зимата.
— За бога, Калиам. Ще превърнеш всички ни в милозливи човеколюбци.
— Ще се закълнеш ли? — повтори Калиам. — Ще се присъединиш ли към хората, който са верни на крал Симеон и които поставят възстановяването на традицията над собствените си интереси?
— Верни слуги на трона — каза Даскелин и се усмихна.
— Да — кимна Досън. В неговия глас нямаше и следа от хумор. Той беше твърд като камък, намеренията му — изковани от стомана. — Верни слуги на трона.
Даскелин отрезвя.
— Ти май наистина говориш сериозно.
— Да, сериозно говоря — отсече Досън.
Тъмните очи се задържаха върху него сякаш в опит да провидят в душата му. А после, точно както при половин дузината мъже преди това — мъже, които Досън беше избрал, защото знаеше, че жадуват, както жадува самият той, — върху тъмното лице на Даскелин разцъфна гордост. Гордост, решителност и чувството, че си част от нещо по-велико и по-добро.
— Да — каза тихо той. — Ще се закълна.
Прорезът беше най-видимото разделение в града, но съвсем не беше единственото. И от двете страни на мостовете аристократичната прослойка се ширеше в именията и по площадите си, докато по-дребните хорица живееха натясно. Да живееш северно от Керкенезкия площад означаваше, че си от висшата прослойка. Ако конюшните ти са край южната порта, значи си от добро потекло, но семейството ти е обедняло. Градът беше сложно устроен, и то по начини, които само гражданите му разбираха в детайли. Улиците не бяха единствените измерения, които определяха класата. Най-бедните и най-отчаяните копаеха под земята, вдъхвайки нов живот на руините от предишни епохи, върху които беше построен Камнипол, живееха в мрак и невиждана бедност, но поне се спасяваха от зимните несгоди.
Сняг и лед маскираха в бяло тъмните павета. Каруците се движеха бавно, мулетата пристъпяха предпазливо. Конете също подбираха пътя си, от страх да не се хлъзнат, да не счупят крак и да не бъдат заклани още тук, на улицата. Зимата в Камнипол ти отнемаше дори дребното достойнство да се придвижваш из града с карета, ала след срещата си с Даскелин Досън беше толкова доволен от себе си, че дори това неудобство му се струваше без значение. Остави слугинчето да стегне връхното му палто с колана от тъмна кожа със сребърен филигран по ръбовете и кукички от кървав камък, сложи си широкополата шапка, която вървеше в комплект с колана, излезе на улицата и пое пешком към дома си и Клара.
Юношеските си години беше прекарал в Камнипол, денем се учеше на политика от баща си, нощем пиеше, пееше и гуляеше с другите момчета от високопоставени семейства. Дори сега, десетилетия по-късно, покритата с мръсен сняг каменна настилка носеше спомени. Ето я тясната уличка, в която Елиайзер Брейниако беше тичал гол, след като загуби бас с Досън вечерта, когато и двамата станаха на четиринайсет. Ето го и широкия завой към улиците, където живееха всички тимзини и ясуру в града — квартала на буболечките и грошарите. Мина под Морадовата арка, където последният драконов император, напълно обезумял, беше погинал в ноктите на своя брат по люпило. Арката от драконов нефрит се издигаше висока почти колкото Кралски шпил, толкова тънка, фина и полупрозрачна, че беше чудо как вятърът още не я е съборил. Подмина Църквата на Сориал с почернялата от сажди южна фасада. После и бардака, където баща му го беше завел на десетия му рожден ден и беше платил за първата му нощ с жена.