Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Високите дъбове се издигаха във величествена група, дебелите им — и все пак грациозни клони се преплитаха като гигантски богини, танцуващи в молитвен кръг. Лус изпита истинско благоговение, докато се приближаваше към тях. Беше чувала истории от фермери за свещени дървета, които не бива да бъдат изсичани. Откакто пътуваше из провинцията на Средния запад, от време на време виждаше подобни малки групички в средата на разораните ниви и им се възхищаваше.
Забави ход, когато приближи тези свещени дървета, а щом пристъпи под сянката на сплетените клони, дъхът й направо спря. Есперанса й беше разказвала за това, но никога досега не го беше виждала с очите си, нито можеше, да си го представи. Чувстваше се, сякаш влизаше в катедрала и вървеше бавно, на пръсти, опитвайки се да не вдига шум, за да не притесни, струпалите се пеперуди. Дори Серена, като че ли се кротна и се промъкваше напрегнато с повдигнати уши. Няколкостотин пеперуди монарх се бяха сгушили в закрилническата прегръдка на дърветата. Скупчени близо една до друга, спящи с долепените си тънки, крехки, като хартия криле, те приличаха на сиво-кафеникави листа, висящи от клоните. Когато под короната на дървото влетеше нова пеперуда и се опиташе да си намери място на претъпкания клон, стотици криле се размахваха и сред зеленината избухваше ярко оранжевият блясък на основната окраска на пеперудите.
— Толкова са много… — Лус най-накрая си пое дъх.
От къде ли бяха дошли всичките? Може би някои бяха летели дотук, през целия път от Милуоки, от градината на Есперанса. Усмихна се при мисълта за тази възможност.
— Ей, вие там!
Сърцето й подскочи, при звука на мъжкия глас. Серена започна да лае, малкото й гръбче се изви нагоре предупредително. В следващия миг, стотици пеперуди размахаха тревожно криле, като подплашени прилепи. Лус коленичи, за да успокои изнервилото се кученце, след което се обърна и видя висок слаб мъж да приближава към нея. Беше облечен с изтъркани работни панталони, кафява риза, от джоба на която се показваха химикалки, а ръкавите му бяха навити и разкриваха дълги, загорели от слънцето ръце. На главата си имаше оръфана широкопола шапка, на гърба си носеше раница, а в едната си ръка държеше пръчка с мрежа за пеперуди. Щом я видя, Лус си отдъхна. Това обясняваше, защо е тук. А и някак не можеше да си представи, да бъде нападната от мъж с мрежа за пеперуди.
Той приближи бавно, ръцете му се олюляваха леко покрай тялото му — очевидно внимаваше, да не стресне и нея, и пеперудите. Когато дойде по-близо, й махна приятелски.
Лус видя, че има издължено, деликатно лице на учен, но тенът му беше, като на човек, прекарващ много часове на слънце. Косата му, бе с цвета на прерийната трева, която ги заобикаляше отвсякъде, очите му — като небето над главите им. Мустаците и мускетарската му брадичка се размърдаха, когато се усмихна.
— Аз съм Били Макол — представи се той. — Биолог съм от университета в Канзас. Това е любимото ми място за маркиране на пеперуди. Не очаквах да срещна някого тук.
Мъжът наклони глава в приятелски жест, но очите му я оценяваха напрегнато. Беше по-възрастен от нея, но не беше стар. Стройната му фигура и светлата му, почти бяла коса я затрудняваха да прецени точните му години, но Лус си помисли, че вероятно, е в края на трийсетте. Въпреки че продължаваше да се усмихва, погледът му я пронизваше. Очевидно, очакваше да чуе името й и какво право имаше, да бъде на това място.
Тя отмахна косата от лицето си, осъзнавайки напълно, че беше сплъстена и рошава като шубрака под дървото. Пристъпи нервно от крак на крак, после се наведе и изшътка на Серена, която продължаваше да ръмжи заплашително. Надяваше се, че не е извършила нещо лошо, навлизайки в полето.
— Аз съм Лус Авила — отвърна леко притеснено. — Просто минаваме от тук, търсехме едни хора в разсадника „Тайните езера“. Видях пеперудите и ги последвах. Надявам се, че няма някакъв проблем…
Ъгълчетата на устата му се обърнаха надолу и разкриха несигурността му по този въпрос. Погледът му не се откъсваше от Серена.
— Разбира се. Стига малкото ти кученце, да не ги подплаши.
— Няма да го направи — каза бързо Лус. — Но внимавай да не я стреснеш, защото може да те ухапе.
Мъжът се разсмя невярващо, после погледна през рамо, към залязващото слънце. Извъртя се и смъкна раницата си.
— Ако нямаш нищо против — каза, докато минаваше покрай нея, — трябва да маркирам още няколко пеперуди, преди смрачаване.