Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Мисля, че с теб сме свързани — пошегува се тя и погъделичка новата си приятелка под брадичката. — Да те измъкнем от тук, става ли?
Извади я от колата, сред свежия, следобеден въздух и я отнесе, до тревната площ, където я пусна да се разходи. Малкото кученце наклони глава встрани и я погледна, едната й лапичка беше леко повдигната, сякаш я питаше или молеше за нещо. Лус се разсмя, но смехът й постепенно премина в хлипане, докато се навеждаше, да гушне Серена. Притисна лицето си, до меката козинка на гърба й.
— Иска ми се, да се свия на задната седалка с теб и да плача, докато заспя — измърмори тя.
Какво правеше тук? Не трябваше да се грижи за Офелия и за кучето й. Не беше сигурна, дали може да се погрижи за самата себе си.
Лус прибра, в чувал за боклук обвивките от бонбоните на Офелия и празните пластмасови чаши, внимателно постави Серена на задната седалка и се сви до нея. Остави прозореца, отворен до средата, за да може хладният въздух, да освежи вътрешността на колата. Кученцето беше толкова щастливо, че си имаше компания, че направо скачаше върху нея, въодушевено ближеше лицето й и издаваше ръмжащи високи звуци — сякаш й говореше нещо. Сърцето на Лус се разтопи, от тази безусловна любов, която то й предлагаше, точно в момента, когато имаше най-много нужда от нея. Казваше си, че причината за тежестта, която внезапно усети да се стоварва върху нея и от която гърдите й се свиваха, е физическото й изтощение, но знаеше, че всъщност е нещо много по-сериозно, много по-дълбоко. Изтупа възглавницата и се настани върху нея със Серена, която беше полегнала на извивката на корема й. Отпусна ръка върху кутията с останките на Есперанса, поставена на пода на колата. Отчаяно се нуждаеше от сън, но колкото и упорито да притискаше очи, мислите й постоянно се връщаха, към думите, които Маргарет беше изплюла така безгрижно. И към една от тях, по-специално. Копеле.
Лус имаше нормално, хубаво детство. Есперанса я караше, да се чувства обичана, в безопасност в своя дом. И все пак усещаше, че не е съвсем, като другите деца в училище. Докато беше малка, някак подсъзнателно смяташе, че това е така, защото майка й беше умряла. Но думите, които чу днес, събудиха в нея спомен, който беше погребала дълбоко в паметта си. Беше малка, не повече от десетгодишна. Момчетата от квартала, Луис с издадената захапка и Карлос, дебелото момче, което винаги имаше бонбони в джобовете си, я сочеха с пръст и викаха зад гърба й: „Знаем каква си, знаем каква си! Ти си bastarda.“
Лус не знаеше, какво означава тази дума, затова, щом се прибра вкъщи, отмъкна испано-английския речник на баба си в стаята си и затвори вратата. Имаше няколко определения и всяко от тях, започваше с „обиден термин“. Пръстът й трепереше, докато проследяваше думите и устата й ги изговаряше на глас, една по една. Когато затвори речника, вече знаеше, защо момчетата я отбягваха и дружаха, само с момичета като Мария-Елена или Кармен. Есперанса й беше казала, че баща й е напуснал майка й, още преди тя да се роди, но Лус познаваше много деца, чиито родители бяха разделени или разведени. Майка й беше починала, но всеки знаеше, че няма нищо срамно в това да умреш. Но това беше денят, в който за първи път разбра, че родителите й не са били женени.
Обиден термин. Фразата се заби, в детското й сърце и я уплаши, до смърт. До този миг не подозираше, че думите могат да причинят, такава болка. Тези лоши момчета бяха повтаряли думата bastarda толкова пъти, че тя най-накрая си беше пробила път до душата й и се беше заровила дълбоко там. Лоша. Мръсна. Потръпваше силно в малкото й стомахче и й показваше, че някак вече беше омърсена, опетнена от нея.
Седмици по-късно, Лус най-накрая се престраши да разкаже на баба си, за станалото. Тя седеше в любимото си кресло пред телевизора, потраквайки с куките за плетене. Когато Лус заговори, тракането спря. После Есперанса остави куките на масата, взе дистанционното и изключи телевизора. Тъмните й очи се втренчиха в сините наскърбени очи на малката Лус, сякаш претърсваха мозъка й, оглеждаха, забилите се вътре парчета обида и се опитваха, да разчистят болката, като ненужен отпадък. После я гушна в скута си. Момичето отпусна главичката си на гърдите й. Гласът на Есперанса вибрираше от любов, когато заговори на внучката си.
Querida, помниш ли как преди няколко седмици ме повика навън, за да видя една какавида, от която излизаше странна нишка? Ти знаеше, че нещо не е наред с нея.
Лус кимна с глава. Помнеше.