Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Някой излизал ли е от крепостта днес? — попитах аз.

Кембъл поклати глава.

— Нали и сам видя, мастър Шалот — всички входове са заключени и залостени, хората ми патрулират по крепостните валове и кулите, а пред всяка портичка стоят на пост по двама войници.

— Ами палачите? — настоях аз.

— Не са излизали от стаите си. Веч ги проверяваше на всеки час поне до обяд.

Господарят ми отпи вино от чашата си.

— За какво си мислиш, мастър Даунби? — попита Веч.

— Чудя се къде ли е негодникът, който отмъкна двете хиляди златни лири — отвърна Бенджамин, — и дали ще спре до тук, или ще продължи да изнудва краля — той остави чашата си на масата. — Кажи ми, сър Едуард — откога си управител на Тауър?

— Този Архангеловден ще станат две години.

— И през цялото това време не си чувал никакви истории или легенди за двамата принцове, така ли?

Управителят поклати глава.

— Вече ви казах, казвал съм и на други — съдбата на двамата принцове си остава пълна загадка.

— Но предполагам, знаеш историята за Тиръл, нали? — настоя Бенджамин.

— Да, знам я. Твърди се, че е бил замесен в удушаването на принцовете, но въпреки щателното претърсване, организирано от бащата на краля, останки така и не били намерени.

Изведнъж откъм стълбите долетя шум от стъпки и в следващия момент в стаята влетя Малоу. Лицето на палача беше восъчнобледо. За миг той просто остана, треперещ, на прага, а после пристъпи напред като сомнамбул.

— Сър Едуард — промърмори Малоу, — най-добре ще е да дойдеш с мен. Всъщност елате всички!

Бенджамин скочи на крака и сграбчи палача за ръката.

— Студен е като лед! — възкликна той, а после накара Малоу да седне и поднесе чашата си с вино към устните му. — Пий, човече!

Палачът примигна.

— Хайде, пий! — Бенджамин изля виното в устата му.

Малоу се закашля и се поокопити.

— Става дума за Хорхаунд — прошепна той и несигурно се изправи. — Трябва да дойдете!

— Така никога няма да се разберем! — изръмжа Веч, а после сграбчи палача за жакета. — Къде е Хорхаунд?

— В подземието — промърмори Малоу. — В подземието на смъртта в кулата Бийчам.

— Там държим дръвника и секирата — обясни ни Веч.

И така, ние оставихме Малоу и излязохме от стаята. Новините, че в крепостта се е случило нещо ужасно, вече се бяха разпространили и войниците, слугите и дори зидарите, които се трудеха над продължението на вътрешната стена, бързаха към грамадната и мрачна кулата Бийчам. Когато стигнахме до там, заварихме останалите палачи струпани около вратата. Някакъв войник с бледо лице и уста, по която все още се забелязваха следи от повръщано, разгонваше зяпачите. Когато видя сър Едуард, той посочи с палец към полуотворената врата и възкликна:

— Сър Едуард! В Тауър се е настанил демон от ада!