Домът на Червения убиец
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Sorrowful Mysteries of Brother Athelstan #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651535
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Домът на Червения убиец». Краткое содержание книги:
Тялото на сър Ралф Уитън, комендант на Тауър, е открито в локва кръв в собствената му спалня – добре заключена и охранявана от верни стражи. Как е успял убиецът да се добере до него, преодолявайки стените на страховитата крепост и стражата? И защо бележката, която сър Ралф е получил малко преди смъртта си – къс пергамент с рисунка на тримачтов кораб – му е вдъхнала такъв смъртен ужас?
Доминиканецът брат Ателстан и дебелият коронер сър Джон Кранстън, любител на виното и доброто хапване, трябва да разрешат тази загадка. Но скоро става ясно, че това е само първото от поредица кървави убийства – и че за да разкрият загадката, трябва да се върнат към далечното минало и едно страшно злодеяние, извършено в Светите земи.
– Негодникът! – прошепна той. – Боже, помогни ни!
Коронерът влезе обратно в къщата. Пребледнялата Мод стоеше в подножието на стълбите.
– Сър Джон, какво има?
– Иди си в стаята, жено! – изрева Кранстън. – И стой там!
Обърна се към прислужниците, които сега се бяха скупчили близо до вратата на кухнята.
– Ти – излая на един от тях, – иди за лекар. Вие – посочи готвачката и помощничката ѝ – занесете прислужницата в дневната!
Те изправиха на крака бедното момиче, което още не беше съвсем на себе си. Кранстън се върна в кухнята. Лейф седеше на стола като набит на кол. Торбата и зловещото ѝ съдържание още лежаха там, където ги беше захвърлил Кранстън. Коронерът се обръсна, смени жакета си, сложи бойния колан и взе най-дебелата си наметка от куката пред килера. Намери дебел чувал за брашно в един от външните килери и внимателно сложи изтърканата кожена торба в него.
– Лейф – нареди той, – кажи на лейди Мод, че отивам в кметството, а после в Съдърк.
Обикновено словоохотливият просяк още беше втрещен от видяното, затова само го изгледа и кимна с отворена уста. Кранстън метна чувала през рамо.
– О, да, Лейф – Кранстън се обърна и се усмихна злорадо на просяка. – Има още задушено, ако си гладен.
Лейф се обърна и повърна, докато Кранстън излизаше от къщата си, мърморейки заплахи към всичко и всички.
В църквата "Сейнт Ерконуолд" Ателстан току-що бе завършил погребалната служба над тялото на Смукача, стария пияница, който живееше в избата на кръчмата "При шарения кон". Бяха го открили мъртъв предния следобед. Копачът Пайк и боклукчията Уоткин, поради липса на други близки, зашиха тялото в платнен чувал, сложиха го на дървена решетка и го внесоха пред олтарната преграда. Ателстан беше дал строги нареждания за това; всеки бедняк, открит мъртъв в енорията му, трябваше да бъде погребан достойно. Ателстан направи кръстен знак над тялото и го поръси със светена вода. Около него обичайните присъстващи на всяка служба, включително Бенедикта, наблюдаваха развълнувано как Ателстан подканва душата да тръгне по пътя към срещата си с Бог, докато той, свещеникът на тази църква, призоваваше Божията армия да посрещне душата на този нещастник; трябваше да я заведат в рая и да се убедят, че няма да падне в ръцете на Сатаната. Ателстан млъкна. "Ами тялото?", помисли той. Щеше ли да бъде в безопасност? Погледна към пръстите си и забеляза по тях следи от мазилка. Откъде ли се е взела, зачуди се той. Нямаше я, преди да започне заупокойната служба.
– Отче! – прошепна помощникът му Крим.
Стреснат, Ателстан вдигна поглед.
– Отче – повтори усмихнато момчето, – внезапно престана да се молиш!
Свещеникът се отърси от унеса си.
– Молим те, свети Архангел Михаиле – произнесе той последната молитва, – да приемеш душата на този наш брат. – Той млъкна. Как трябваше да го нарече? Смукача? Какво щяха да помислят ангелите за подобно име? – Приеми душата на нашия брат Смукача – продължи той смело – в лоното Авраамово.
Свещеникът погледна към паството, но всички бяха коленичили и свели глави, за да скрият усмивките си. Опитвайки се да прикрие смущението си, Ателстан направи знак на Уоткин и Пайк да вдигнат носилката и да последват към гробищата него и Крим, който носеше запалена свещ. Навън студеният вятър угаси свещта. Момчето се подхлъзна на леда и падна по гръб, ругаейки толкова силно, че Ателстан трябваше да прехапе устни, за да запази скръбното си изражение. Прекосиха самотното, обитавано от духове гробище до плиткия гроб, който беше изкопал Пайк. Ателстан зърна двамата прокажени, увити в наметките си, близо до костницата. Внезапно си спомни клончето, с което им подаваше нафора през процепа. Усмихна се. Оттам беше мазилката. Стигнаха гроба. Пайк и Уоткин безцеремонно изтърколиха стария пияница в плитката дупка и докато Ателстан мърмореше молитви, бързо го покриха със заледени буци глина. После свещеникът прочете последна молитва над гроба, Уоткин изрази мрачно надеждата, че тялото ще си остане там и всички се върнаха обратно в църквата. Ателстан предпочете да пренебрегне намека на боклукчията. Мародерите, които и да бяха те, сякаш бяха изчезнали. Може би се бяха преместили да тормозят някой друг нещастен свещеник. Той прекоси нефа и влезе в малката, леденостудена ризница. И подскочи, когато една огромна фигура изскочи от сенките.
– Сър Джон! – извика той. – Защо се прокрадваш като крадец в нощта?
Кранстън се усмихна лукаво.