Домът на Червения убиец

– Пипни го, момче – прошепна рицарят и белите му зъби проблеснаха в загорялото лице. – Хайде, пипни го, щом искаш.

Момчето го послуша и по лицето му се разля усмивка.

– Искаш ли да станеш рицар, момче?

– Да, сър, искам да бъда кръстоносец, макар да съм сирак – отвърна сериозно детето.

Рицарят се усмихна, но лицето му стана сериозно, когато погледна към кърмата. Беше видял, че кормчията вика капитана, а сега и двамата гледаха към морето. Капитанът изглеждаше разтревожен. Той свали широкополата си шапка и закрачи напред-назад по палубата, ругаейки под нос. Над него наблюдателят внезапно извика: "Виждам кораби без платна, приближават бързо!"

Гласът му предизвика вълнение на борда. Само маврите-корсари кръстосваха морето с кораби без платна. Хората на палубата се раздвижиха, деца плачеха, мъже и жени крещяха. По стълбите се чу тропот, войниците и моряците се събираха. Хорът от стонове се усилваше.

– Без платна! – извика един войник. – Трябва да са галери!

Шумът заглъхна, когато страхът от смъртта измести негодуванието от жарките слънчеви лъчи. Денят щеше да свърши, щеше да падне мрак и въздухът да се разхлади, но бързоходните галери на корсарите със зелените флагове нямаше да изчезнат. Те обикаляха между гръцките острови като хищни вълци и ако се доближаха, нямаше да могат да им избягат. Появиха се генуезки стрелци; главите им бяха покрити с големи бели кърпи, огромните арбалети подскачаха на гърбовете им. Зад тях момчета носеха колчани, пълни със стрели с назъбени остриета.

– Една галера! – извика наблюдателят. – Не, две! Не, четири! Движат се на север-североизток!

Моряци, пътници и войници се спуснаха към релинга и корабът се наклони като връхлитащ ястреб.

– Обратно по местата! – Капитанът бързо слезе по стълбата от кърмата. – Боцман! – изрева той. – На оръжие! Стрелците на кърмата!

Отново настъпи суматоха: огромни ведра морска вода бяха наредени на палубата до бурета със сив пясък. Моряци и войници гръмогласно заклинаха уплашените пътници да слязат в зловонния мрак под палубата. Когато капитанът наближи, рицарят се размърда.

– Галери – мърмореше мореплавателят. – Бог да ни е на помощ, много са! – Той погледна към синьото небе. – Не можем да избягаме. Една можеше да не ни нападне, но четири...

– Ще се биете ли? – попита рицарят.

Капитанът разпери ръце.

– Може да не ни предизвикат – отчаяно каза той. – Може само да поискат откуп.

Рицарят кимна. Знаеше, че капитанът лъже. Обърна се към момчето, което се беше промъкнало до него.

– Хубав ден за умиране – прошепна той. – Помогни ми да сложа бронята.

Момчето притича към фалшборда и донесе с мъка тежката ризница. Докато се обличаше за битка, рицарят се оглеждаше. Екипажът беше направил всичко, което можеше.