Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Чувствам как руменината плъзва по бузите ми:
— Аз… аз…
— Що за въпрос! — Джейни кашля леко, за да прочисти гърлото си. — Предложение за брак ли правиш, Нед? Внимавай, защото съм свидетелка!
— В отсъствието на някой по-подходящ… — очите му не се откъсват от горящите ми бузи, от устата ми. Толкова е близо и погледът му е толкова интимен, та почти си помислям, че може да се наклони напред и да ме целуне.
— Шегувате се — успявам да прошепна.
— Само ако шегата ви се нрави — отвръща той.
— Разбира се, че ѝ се нрави! — възкликва Джейни. — На кое момиче не би се понравила някоя шега за любовта?
— Да ви напиша ли поема? — пита ме той.
Той е чудесен поет: ако напише поема за мен, бих се прочула само заради това. Наистина мисля, че ще припадна от топлината, която нахлува в лицето ми и от силното пулсиране в ушите си. Не мога да откъсна поглед от топлите му, усмихнати очи, а той продължава да ме гледа в устата, сякаш иска да се наведе напред, доближавайки се все повече и повече до целувката.
— На лов ли бяхте? — питам напосоки. — Как е конят?
Как е конят? Преди изпитвах смущение: сега ми се иска да можех просто да умра. Като че ли не мога да говоря друго освен глупости, сякаш устните ми искат да ме издадат пред него, да го уверят, че не мога да мисля за нищо, когато е толкова близо. Джейни се взира озадачено в мен, а Нед се изсмива късо, сякаш разбира напълно вихъра от глупави мисли, в който се въртя. Изправя се лениво на крака.
— Конят беше много покорен — казва, свеждайки усмихнат поглед към мен. — Нали знаете: подтичваше в тръс насам-натам, галопираше, когато беше нужно. Много добър кон е. Спира, когато му се каже, и това също е приятно.
— Зная — преглъщам, докато Джейни наблюдава и двама ни с внезапно събудено внимание.
— Ще се върна да въведа и двете ви на вечеря — предлага Нед. Когато се изправя в цял ръст, той е прелестно красив, висок, с кестенява коса, с пъстри очи: изглежда строен и силен в бричовете си за езда и високите ботуши. Дръпва надолу жакета си за езда, така че той прилепва към стройната му талия, покланя се на мен и на сестра си и излиза от стаята.
— О, Боже мой! Ти го обичаш! — възкликва ликуващо Джейни и отново избухва в кашлица. Господин Носльо скача от скута ми и отива до вратата, сякаш иска да последва Нед. — Лукаво малко създание такова! През цялото това време си мислех за Хърбърт, а ти обичаш брат ми и си пазила това в тайна през цялото това време! „Как е конят?“ О, Господи! „Как е конят?“
На път съм да се просълзя от смях и срам.
— О, не казвай нищо! Не изричай нито дума повече.
— Какво си мислеше?
— Изобщо не мислех! — признавам. — Само го гледах. Не можех да измисля нищо, докато ме гледаше.
Джейни допира ръка до сърцето си.
— Е — казва тя, поемайки си с усилие дъх, — мисля, че това отговаря на въпроса ни. Ти ще се омъжиш за Нед, а аз ще ти бъда зълва. Ние от семейство Сиймор не стоим по-долу от който и да било благороднически род в Англия, собственият ти баща избра нашия Нед за сестра ти Джейн. Сега ти можеш да се омъжиш за него и колко щастливи ще бъдем! А аз ще бъда леля на един малък престолонаследник. Никой няма да може да отрече положението ти, когато имаш в люлката момче с кръвта на Тюдорите и на Сиймор! Очаквам Елизабет да стане негова кръстница и да го посочи за свой наследник, докато не се сдобие със собствен син.
— Елизабет ще побеснее, ако се оженим — отбелязвам с наслада.
— Напълно. Но после ще трябва да те приеме в личните си покои, като една от старшите ѝ придворни дами. Ще бъдеш нейна роднина по две линии, независимо от това дали ѝ харесва, или не. Тя ще трябва да направи сина ти свой наследник: всеки би настоявал за това. Само си помисли! Моят племенник — крал на Англия!
— Почитаемата лейди Хартфорд — казвам, изпробвайки титлата, сякаш допирам топ плат до лицето си, за да видя цвета на фона на светлата си кожа.
— Отива ти — казва Джейни.
Всичко започва като малко повече от обикновена шега. С Джейни сигурно сме си предлагали взаимно половин дузина кандидати в годините, откакто сме приятелки, но докато Нед язди с нас и се разхожда в градината, въвежда ни на вечеря и залага на победата ни, докато играем карти вечер, той продължава да поддържа сърдечен, закачливо свойски тон в разговорите си с мен, а аз се изчервявам и кикотя и полека, полека започвам да намирам отговори. Постепенно, предпазливо, преминаваме от шега към истинско ухажване, и аз разбирам, че съм истински, искрено влюбена, за пръв и последен път.
Всеки може да го види. Не само Джейни отбелязва, че сме прекрасна двойка, че си подхождаме по ръст, външност и потекло. Всички от прислугата сякаш са се наговорили да ни оставят насаме или да посочват на всеки от нас къде е другият.