Да опитомиш планинец

Беше я откраднал от друг.

От това, което беше разбрал, Раян можеше да се окаже като Роби МакДъглас, копнеещ по нея. Готов да рискува живот и крайник, за да си я върне.

И кой би го обвинил? Нора беше прекрасна. Не заслужаваше жена като нея. Той не заслужаваше нищо.

– Върни се вътре, Нора. Моля те.

За негово облекчение тя кимна и се подчини.

Юън отстъпи назад, опитвайки се да диша дълбоко, за да облекчи болката в гърдите си.

Трябваше да я остави и въпреки това, всичко, което искаше, бе да я задържи.

Защо никога не успя да намери жена за себе си? Жена, която не беше обещана на някой друг?

Пейгън се присъедини към него.

– Приятелят ти реши, с малко помощ от моя страна, веднага да напусне селото. Добре ли си?

– Благодаря. Да, добре съм.

Пейгън погледна в посоката, където Нора беше изчезнала.

– Тя е добра жена. Ти си голям късметлия да имаш някой, който е склонен да те оцени такъв какъвто си.

Юън кимна в знак на съгласие.

– Такава е.

– Ще се ожениш ли за нея?

Той поклати глава.

– Тя не е за мен.

Пейгън му се присмя.

– Тогава за кого е, Юън? Не мога да си представя някой друг мъж да показва такова търпение с нея, както теб. Аз например бих полудял, ако трябва да понасям езика ѝ продължително време.

Юън му изръмжа.

В отговор на реакцията му Пейгън се ухили.

– Ето това очаквах от теб. Няма да търпиш някой да я обижда. Звучи ми като любов.

Юън се намръщи.

– Нищо не знаеш.

– Вярно е. Не знам нищо за стрелата на Купидон и нямам желание да научавам. Но ако някога бъда поразен от неговите машинации, не мисля, че бих пуснал тази, която ме интересува и да я гледам в прегръдката на друг. Единственото, което знам, е как да се бия за това, което искам.

– Някога налагало ли ти се е?

Той стана мрачно сериозен, очите му ледени и в този момент Юън беше щастлив, че не се е изправял пред този мъж в битка.

Имаше нещо смъртоносно и зловещо в Пейгън.

– Всеки ден.

В ума на Юън проблесна гледката как Айзобел тича към своя любим. Двамата се бяха прегърнали и целунали. Той ги бе наблюдавал смаяно, докато гневът му не го бе подтикнал да нападне. Нощ подир нощ той бе лежал буден, с желанието да беше пребил онзи рицар в този ден. Да беше продължил да се бие, докато мъжът не го беше убил. Но той бе твърде съкрушен, за да диша.

– Благодаря ти, Юън – бе му казала Айзобел, докато наблюдаваше пребитото му и окървавено тяло с леден поглед. – Ако не беше ти, аз все още щях да съм затворена във високопланинската част на Шотландия без всякаква надежда, че мога някога отново да видя Гилбърт.

След това и любимият ѝ му бе благодарил, без да подозира какво му бе обещала Айзобел, ако ѝ помогне; и двамата се смееха, докато хората на Гилбърт го съпровождаха навън. В края на краищата, той се утешаваше със знанието, че тази жена, толкова жестока и невярна, която бе използвала тялото си, за да подмами него и Киърън, никога нямаше да остане вярна на рицаря. Както тях и Гилбърт щеше да научи това. А тогава, господ да се смили над него.