Бурята

Бе минала седмица от срещата им с Косач Константин, а нито Цитра, нито Мария бяха извършили и едно Прибиране. Отначало Цитра помисли, че отдих от всекидневното Прибиране би ѝ се отразил добре. Никога не бе изпитвала удоволствие от забиването на нож или дърпането на спусъка на огнестрелно оръжие, не ѝ беше приятно да вижда как светлината напуска очите на поелия от нея смъртоносна отрова, но това да си Косач променяше човека. През първата година от пълноправната ѝ дейност като Косач бе стигнала до неохотно примирение с тази професия, която я беше избрала. Изпълняваше Прибирането със състрадание, вършеше си работата добре и бе започнала да се гордее с това.

И Цитра, и Мария взеха да отделят все повече време да водят записки в косаческите си дневници — макар че без Прибиране имаше все по-малко материал за писане. Все още „странстваха“, както се изразяваше Мария, от град на град, никъде не се задържаха повече от ден-два и никога не планираха накъде ще поемат, докато не стегнеха багажа си. Цитра установи, че дневникът ѝ започва да прилича на пътепис.

Онова, за което Цитра не пишеше, бе цената, която тялото на Косач Кюри плащаше в следствие на бездействието им. Без ежедневния лов, който я държеше във форма, тя бе започнала да се раздвижва по-бавно сутрин, мислите ѝ се отплесваха, докато говореше, и сякаш постоянно бе уморена.

— Може би ми е време за подмладяване — сподели тя с Цитра.

Мария никога преди не бе споменавала за подмладяване. Цитра не знаеше как да го тълкува.

— На каква възраст би искала да се върнеш?

Косач Кюри се престори, че разсъждава по въпроса, сякаш не го бе обмисляла от известно време насам.

— Може би бих се спряла на трийсет или трийсет и пет.

— Ще запазиш ли косата си сребриста?